Първата немска адаптация на класически роман за ужасите на Първата световна война “На Западния фронт нищо ново” на Ремарк спечели шест награди БАФТА.
Филмът на режисьора Едвард Бергер спечели отличията на британската филмова академия в категориите „Най-добър филм”, „Най-добър режисьор”, „Кинематография”, „Най-добър адаптиран сценарий”, „Най-добър звук”, „Най-добър неанглоезичен филм” и за „Най-добра филмова музика”.
За съжаление никой от актьорите – а те наистина са добри – Феликс Камерер, Албрехт Шух, Аарон Хилмер, Мориц Клаус, Адриан Грюневалд – не отнесе награда у дома.
Филмът започва с пролетта на 1917 година, когато вече трета година продължава Първата световна война. Четирима млади германци с въодушевление получават повиквателни за армията. Един от тях, Паул (Феликс Камерер) дори подправя подписите на родителите си, за да се озове по-скоро на фронта заедно с другарите си. „След една седмица Париж ще е наш” – пламенно уверява министърът мобилизираните, и те, изпълнени с воля за победа и героизъм, заминават за Западния фронт.
Там се сблъскват само със страх, глад и смърт. И докато политиците, облечени с красиви костюми, решават съдбата на страната, обикновените войници се втурват в бой, без да разбират защо гинат в окопната кал.
Публикуваният през 1929 година роман на Ерих Мария Ремарк „На Западния фронт нищо ново” имаше зашеметяващ ефект върху обществеността. Писателят разказа истината за Първата световна война, която не всички искаха да чуят: ужасното клане, отнело милиони животи, нямаше никакъв смисъл, а последствията му са ужасяващи и нечовешко жестоки. Този извод страшно дразнеше нацистите, които, след като дойдоха на власт, обявиха Ремарк извън закона и започнаха да изгарят книгите му. През 1930-те немците така и не чуха Ремарк, а после дойде още по-страшно клане.
Колкото и да е странно, “На Западния фронт нищо ново” никога не е бил екранизиран в Германия. При това, че славата на книгата на Ремарк неизменно си остава огромна, а холивудската адаптация от 1930 година получава два „Оскара” и до ден-днешен е в списъка на най-добрите антимилитаристични филми. Трябва да имаш смелост да снимаш кино за пораженията и грешките си, а не всеки е готов да се заеме с дисекция на исторически травми.
Но режисьорът Едвард Бергер (автор на немската драма „Джек” и успешен режисьор на сериали, в чийто актив са епизоди на „Патрик Мелроуз” и „Ваша чест”) намери в себе си сили да покаже поколението на дядовците си в най-непригледния му, но правдив вид.
Неговата адаптация на „На Западния фронт нищо ново” показва добре познатия ни пейзаж от Първата световна война: калните окопи, непрекъснатите дъждове и нещастните лица на войниците, очакващи да долети вражески снаряд. Режисьорът Бергер не търси нови технически или визуални средства за представянето на военните действия на екрана, както това правеше Сам Мендес в „1917”.
За него е по-важно да покаже контрастите на това безсмислено клане, психологическите промени в персонажите, попаднали между воденичните колела на историята. Впрочем, Бергер не може да бъде упрекнат и в лоша режисура. Сцените със сраженията са пресъздадени професионално и напрегнато, духът на времето е отлично предаден чрез костюмите и декорациите, и авторът не прекалява с натурализма в изобразяването на насилието.
Въпреки че Бергер екранизира Ремарк доста свободно, добре се вижда, че за режисьора е важно да предаде духа и замисъла на първоизточника. Във филма е забележително показан безумният калейдоскоп на войната – обикновено всекидневие е нови млади мобилизирани да пристигат на смяна на убитите. Режисьорът отъждествява редовия войник с вещ – събличат униформата на загиналия, после я преправят и я дават на новия, като само отпарят нашивката с името на предишния собственик.
Точно по същия начин човекът се превръща в меден жетон с името и рождената дата, който, при добро стечение на обстоятелствата, ще бъде намерен от оцелели другари в окопите или на бойните полета. Добродушният войник Качински (Албрехт Шух), в един момент просто нарича себе си просто „ботуши с пушка”. Войната като процес на разчовечване и деградация е показана във филма с впечатляваща убедителност.
Докато горките млади войници, мечтали за подвизи в победоносен поход, гинат напразно, паралелно се разгръща другата сюжетна линия на филма – преговорите на немското правителство с френското.
Тук главният герой е Матиас Ерцбергер, изигран от актьора Даниел Брюл, – депресиран политик, осъзнаващ мащабите на катастрофата, в която е попаднала страната му, и изгубил сина си във войната. Той е принуден да спори с военното ръководство, жадуващо победа на всяка цена, а после да моли Франция за унизителен мир. И докато конфликтът продължава, а мирният договор още не е подписан, обезумелите от власт и кръв генерали продължават да изпращат войниците на сигурна смърт.
Бергер не пропуска възможността да покаже в надутия военачалник, който обявява безсмислена атака буквално два часа преди края на войната, лицето на бъдещия фашизъм. „За всичко са виновни проклетите социалдемократи, предателите на родината” – крещи той, и в тази реторика вече се долавя ехото на бъдещите катастрофи.
„На Западния фронт нищо ново” е актуално и важно напомняне, че зад красивите лозунги за победа винаги се крият мрак и ужас. Бергер, както и Ремарк, не открива някакви нови истини, не преосмисля събитията от Първата световна, но нагледно показва хаоса и абсурда на клането, страшния им ефект върху хората.
Войната не е място за човека. Насилието е зараза, чума, която поразява всички със страшна скорост. Бихме искали наследството на Ремарк да остане в миналото, но това, че екранизацията му днес поражда такива остри чувства, означава, че по-често трябва да се връщаме към него. Може би тогава най- после ще прозвучи: „Сбогом на оръжията!”
Филм, свързан косвено с войната, същото отнесе награда на Британската академия за филмово и телевизионно изкуство. Историята за най-големия критик на управлението на Путин -„Навални”, в чието заснемане участва и българският журналист Христо Грозев, спечели наградата за най-добра документална лента.
Грозев не бе допуснат на церемонията по награждаването, тъй като е издирван от руските служби и заради това се смята, че представлява сериозен риск за сигурността на гостите.
Наградата за най-добър актьор в главна роля отиде при Остин Бътлър заради превъплъщението му във филма за Елвис Пресли.
„Елвис” на Баз Лурман е най-новият биографичен филм, направен за живота и кариерата на Елвис Пресли. С участието на Остин Бътлър в ролята на Пресли и Том Ханкс в ролята на полковник Том Паркър, филмът разказва версията на Паркър за събитията, от откриването на талантливия Пресли като тийнейджър до смъртта му.
Но не всичко във филма е напълно реалистично. За да се съберат четири десетилетия от живота в 2 часа и 39 минути, е трябвало много подробности от кариерата на Пресли да бъдат пропуснати, а някои да бъдат измислени изцяло в името на забавлението.
Само един пример – във филма Паркър твърди, че Елвис Пресли станал най-добре платеният актьор в Холивуд, след като той, като негов мениджър, му обещал подобно нещо – казал му – знам как да ти помогна да станеш най-добрият! Зрителите виждат Елвис само за миг как се снима в незабравимите си филми, но идеята е зрителите да повярват, че благодарение на тях той е натрупал огромно състояние.
В действителност Елвис Пресли печели 1 милион долара на филм през 1965 г., според Los Angeles Times, докато други актьори, като звездата от „Клеопатра“ Елизабет Тейлър и бъдещата звезда от „Кръстникът“ Марлон Брандо, получават ако не много повече, то поне същия хонорар и твърденията на Паркър са просто силно преувеличени.
Филмът „Елвис” завоюва още няколко приза – за „Най-добри грим и прически”, „Най-добър дизайн на костюми” и „Най-добри кастинг режисьори”.
Кейт Бланшет получи признание за изпълнението си в „Лидия Тар” като си тръгна от залата със статуетка за най-добра актриса в главна роля.
„Баншите от Инишерин” грабна статуетки за „Най-добър британски филм” и „Най-добър оригинален сценарий”. Актьорите Кери Кондън и Бари Киогън, които участват в хитовата продукция, пък си тръгнаха с призовете за най-добри актриса и актьор в поддържаща роля.
Действието във филма „Баншите от Инишерин“ се развива през 1923 г., като в Ирландия се води гражданска война, на отдалечения остров Инишерин живеят около стотина души. Вечер те се събират в кръчмата, пият, свирят на музикални инструменти, говорят си за всичко и за нищо.
По цели дни разни глупости си дърдорят Падрик (Колин Фарел) и цигуларят Колм (Брендан Глийсън), който в един момент осъзнава колко кратък е животът. Той решава да не губи време за безсмислени разговори, затова моли най-добрия си приятел никога повече да не разговаря с него, а за всяко нарушение на изискването заплашва да си отрязва по един пръст.
В единствената категория, в която победителят се избира от публиката – „Изгряваща звезда”, статуетката грабна Ема Маки. Тя беше номинирана за изпълнението си в биографичната драма „Емили”, посветена на авторката на „Брулени хълмове” Емили Бронте.
