Последният скандал около съборените съборетини, за които група граждани претендират да са безценно историческо наследство, би трябвало да роди поне две-три позитивни начинания. Примерно – ново законодателство, преструктуриране на ресорните ведомства и служби, децентрализация на правомощията и парите, “трансформация” на културния министър от абсолютен монарх в редови член на правителството и т.н.
За съжаление, за пореден път нищо подобно не се случи. Вместо това, бе разиграна баналната до втръсване сценка “Всички в кафяво, само г-н министъра и присъдружните му чиновници – целите в бяло!” Или както Нане обяснява на Вуте какво чудо е новогодишната заря в София: “Нема, нема, па току си… и мамата, и лелята, а после пак нема…”
Ясно е за какво ще си говорим оттук нататък – за прословутите тютюневи складове в Пловдив. Откак пукна демокрацията преди 32 години, в мокрите сънища на едни те се прераждат в огледални копия на “Лувъра”, “Ермитаж”-а, “Болшой театър” или “Ковънт гардън”, а на други – в близнак на “Емпайър стейт билдинг” (най-малко), хотели от веригите “Хилтън” и “Мариот” или “някакви” си по-обикновени търговски или бизнес центрове.
В първата категория “мечтатели”, естествено, влиза представителната извадка на т. нар. партиен и интелектуален елит, позната като политическа класа. Амбициите на нейните обитатели са известни – хем да запишат имената си в златните страници на българската демокрация, хем да изкарат някой лев уж покрай другото.
Интимната им мисъл обаче е “леко” по-завоалирана: това да стане, без да се карат с никого, без да подписват нищо, без някой да стовари отговорността върху драгоценните им гърбове,
без някой да прати донос по техен адрес в прокуратурата
и да станат за кашмер и на кокошките.
Във втората категория “мечтатели” също не е тайна кой влиза и защо. При тях нещата обаче са далеч по-ясни и еднозначни: имаме един имот, имаме едни пари, имаме една идея, ще развъртим печеливш бизнес и ще умножим парите си поне три пъти. Или поне така изглеждат нещата отстрани, защото откакто вървят активните разправии около въпросните тютюневи складове, никой от протестиращите и забраняващите не се сети (по-скоро – не пожела) да попита собствениците и потенциалните инвеститори какво точно искат да построят върху руините, на колко хора ще осигурят работа,
какви данъци ще плащат на общината и на държавата,
как ще подчинят новите си придобивки на вековната интелектуална традиция под тепетата и колко би им струвало това.
Има и една трета категория хора, участващи активно в “процеса”. В театъра и в шоубизнеса им викат клакьори. Тоест – зрители, които или ръкопляскат и замерят актьорите и шоу звездите със сутиени и бикини, или крещят и псуват, докато “бомбардират” сцената с плодове и зеленчуци.
Днес тези хора смятат себе си за гражданско общество, а “професионалните” си каузи – за единствено правилни. Нищо, че много често поне две трети от тях изобщо не вдяват за какво става дума. В противен случай хич нямаше да протестират, защото щяха да постъпят по същия начин.
Лакмусът е безпощадно безгрешен. Човек получава едно единствено наследство – два декара във все още бъдещия столичен парк “Въртопо”. Реституцията минава и заминава, смяната на предназначението на земята – от земеделска в строително “петно” – също. Един прекрасен ден, при наследника пристигат инвеститори, които му предлагат
750 000 евро кеш за земята плюс два апартамента от по 100 квадрата
и четири паркоместа в бъдещия 10-етажен блок. Или общо към 3 милиона лева.
От другата страна на офертата стои делничният факт, че въпросните два декара са любими на всички собственици на кучета в района, а общината смята върху тях да изгради и детска площадка, и безплатен обществен паркинг за 50 леки коли. Проблемът е, че общината няма “огледален” имот за заменка, а кметът и съветниците му не искат да купят декарите по пазарни цени, след което да ги подарят на данъкоплатците и избирателите си.
Оттук нататък задачата става все по-сложна, но решението си остава все така просто като боб. Няма гражданин и селянин на света, който ще се откаже от единственото си наследство в полза на съкварталците. Няма и съкварталци на света, които ще седнат и ще съберат 750 000 евро, за да откупят двата декара в своя полза. А общината решава казуса по единствения възможен начин – прави се на умряла лисица. Хем не плаща нищо на наследника, хем не прави детска площадка и безплатен паркинг,
хем забранява върху тези два декара да се прави каквото и да било.
Даже забранява стъпването върху тях, но го прави така, че никой нищо да не разбере.
Горе-долу – това е “завареното положение” в т. нар. Тютюнев град под седемте тепета. Неговата очевидна елементарност обаче до такава степен вдигна антисистемния адреналин на служебния културен министър Велислав Минеков, че по никое време през нощта той скъса “едни” предупредителни ленти и нахлу в чужд имот – без да поиска разрешение от собствениците му, без да разполага със “съответния” съдебен акт и без да е придружен от дежурни полицаи и дежурен прокурор. Всички тези “реквизити” в случая – заедно или по отделно – са абсолютно задължителни, защото ако някой от тях липсва,
служебният министър със сигурност ще бъде осъден за самоуправство.
Всъщност, като споменахме т. нар. Тютюнев град и докато още не сме подхванали темата по същество, споделяме нещо сакрално. Такова “животно няма”, никога не е имало и, ако продължаваме да я караме по досегашния начин, никога няма да има.
Това е фикс идея, наметната с някакви интелектуални “парцалки” и призвана да изглежда като Латинския квартал на Париж. Корените й се губят някъде в средата на 80-те години на миналия век, когато пловдивският архитект Кирил Тодоров Делев (1934-2007 г.) превръща двата склада на Кудоглу в уникално за времето си културно пространство.
За разлика от черноморската столица обаче в Града под тепетата не се случи нищо такова. Идеята на архитект Делев е посрещната с бурни аплодисменти и с още по-бурни ръкопляскания е изпратена в междуведомственото небитие.. незабавно и без право на протест или обжалване. За да възкръсне три десетилетия по-късно, но под вънкашност нова и под име чуждо. И по-точно – като един от интелектуалните пирони, убедили съответните институции в Брюксел да удостоят Пловдив с титлата “Европейска столица на културата 2019 година”.
Точно така – става дума за истинския проект, познат като “Тютюневият град”, а не за градоустройствено-архитектурната измишльотина, заради която служебният министър на културата Велислав Минеков и подопечния му шеф на НИНКН – арх. Петър Петров, в продължение на цяла седмица вдигаха олелия, обиждаха и заплашваха, а накрая –
като осъзнаха, че са настъпили мотиката от неправилната страна
– толкова скоропостижно се скриха на сигурно в бункера на властта, че даже по едно “Извинявайте”, не успяха да изсъскат.
И така, за какво всъщност става дума, според самите автори на проекта “Тютюнев град”:
“Тютюневите складове в Пловдив са зона, която съхранява специфична история и потенциал. Макар и в по-голямата си част те да са излезли от употреба, сградите не са забравени, а районът очарова със своя дух и архитектура. Възможностите за частично запазване, реставриране и превръщане на района в културно място са важни за нас и са заложени в апликационната книга на града ни с проекта “Тютюневият град”.
Проектът „Тютюневият град“ попада в клъстер „Градски мечти“ в проектната платформа ТРАНСФОРМИРАНЕ от програмата на Пловдив 2019, останалите три са Сливане, Възраждане и Релаксиране. Трансформиране означава преобразяване и подобряване на забравени и изоставени градски пространства. Трансформиране е и платформата, която разработва нови подходи в образованието на младите хора, на гледната точка и възможностите за гражданите. Състои се от три клъстера:
– Градски мечти,
– Река на въображението,
– Образовай се.
Проектът бе активиран в годините на кандидатурата 2013 – 2015, а в годините на подготовка на титлата “Европейска столица на културата” (2015- 2018) и в годината на титлата (2019) бе разгърнат в цялост…”
Толкоз с милите уводни думи и намеците, че за разлика от г- министъра Минеков и г-н директора Петров, ние знаем повече, отколкото пишем и приказваме. Започваме изясняването на скандала с т. нар. безобразно и варварско унищожаване на културното наследство под тепетата по същество.
Пред очите ви е скрийншот от интерактивната карта “Община Пловдив – културно наследство”.
Според едно удостоверение, издадено от Министерството на културата през 2017 г., странната фигура, оградена с тъмнооранжев контур, е прословутата “Територия с културно-историческо наследство със статут на групов археологически и архитектурно-строителен паметник на културата, паметник на урбанизма и културния пейзаж, историческа зона “Филипопол – Тримонциум – Пловдив”, която през май 2000 г. е удостоена от Националния съвет за опазване на паметниците на културата и от министъра на културата със статут “Групова недвижима културна ценност”.
С други думи – само със седем-осем подписа, тогавашният културен шеф Емма Москова и колегите й, назначени лично от нея във въпросния съвет (всъщност, това е първообраза на днешния Национален институт за недвижимо културно наследство – НИНКН, и неговия предшественик – Националният институт за паметниците на културата – НИПК), отцепват близо една пета от Пловдив и строго забраняват на собствениците, наемателите, инвеститорите, живущите и работещите там
дори да кихат и да кашлят без разрешение от най-високо място.
Е, ако не си платят по един от познатите начини – кеш, брой или на ръка…
На скрийншота отдолу петънцето вече се вижда в неговия разгърнат вариант. Става дума за “триъгълника” между бул. “Христо Ботев”, ул. “Булаир” и ул. Авксентий Велешки”.
Дясната неправилна геометрична фигура наистина е един от най-известните пловдивски тютюневи складове. Навремето, разбира се, защото в момента състоянието му е толкова окаяно, че освен за събаряне, не става за нищо друго. Е, за свърталище на наркомани и клошари си е идеално, но това е тема на друг разговор. Забравяме го за момент, тъй като днес този склад никой не иска да го бута и затова не е интересен за никого.
Неистините, изречени от двамата слуги на народа, са три.
Първо – този триъгълник няма нищо общо с проекта “Тютюневият град”.
Второ – въпросният обект е тютюнев склад само във ведомствено обременените фантазии на министър Минеков (защото така са му казали) и на директор Петров (защото явно така му изнася). Според нотариалният акт, удостоверяващ покупко-продажбата на имота през декември 2021 г., и според пловдивския кадастър, едната постройка е “Селскостопанска сграда”, а другата “Жилищна сграда”.
И трето – нито преди 10 ноември 1989 г., нито след това – някой е имал някакви претенции да прави въпросната селскостопанска сграда паметник на културата. Не за друго, а защото става дума за най-обикновена постройка, призвана да върши работа, а не някой да се фука с нея. Даже си е грозновата, както се вижда и с невъоръжено око!
Следва продължение, от което ще разберете за кого важи поговорката “Кой лъже – на вЪже!” и за кого – нейната кавър версия: “Кой маже – на Малдивите!”
