„Помогни си сам, че да ти помогне и Господ“. Тази поговорка прилагат на практика хората в пострадалите от наводнението села в Розовата долина – Каравелово, Розино, Богдан, Столетово, Трилистник.
Основният проблем в наводнените села – пълна липса в първите дни, силен недостиг в следващите дни след наводнението на тежка техника, липса на организация и на яснота къде да бъде изпратена тинята и боклуците от наводнението. Първоначално боклукът от едно от най-пострадалите села – Каравелово се извозва към село Московец, но след това какво ще стане с тези тонове кал не е ясно. Вероятно това решение е взето под напора на времето и необходимостта да се направи нещо, независимо дали решава проблема или само го размества.
Колкото и лопати, кофи, колички кал да изринат доброволците, ако тя не бъде преместена от улиците, ще се върне отново в домовете. И ако в празничния 6 септември пред и зад камерите на място работеха множество камиони, малки багерчета, които изриваха тинята от гаражите, на следващия ден броят и на помощници, на политици, и на багери са намалели.
От деня на наводнението роднини, съседи, доброволци от цяла България, включително и украинци, които живеят тук, както и техни сънародници, потърсили убежище в родината ни, се включиха кой с каквото и както може да помага на пострадалите. Може би единението на народа е единственият светъл лъч в това природно бедствие, разминало се като по чудо без жертви. Самият главен комисар Николай Николов, който обхождаше къща по къща пострадалата част на село Каравелово е признателен, че няма жертви.
Бедата ни показа, че има бъдеще за народ, в който рамо до рамо ринат калта даскал, земеделец, IT специалист, кинезитерапевт, бизнесмен и работник.
Но дали има бъдеще политическа класа, която се опитва да яхне гребена на вълната, пък била тя и кална, и то така, че да остане чиста? Едните въртят кадрови рокади в сградата на Министерския съвет – грам шеф не остана несменен, другите тичат да хванат лопатата от вярната й страна или да се качат на каруцата, че да се снимат с пострадалите. На място имаше и военни, пожарникари, полицаи, водопроводчици – всякакви специалисти, които с недостиг на техника, облекло и оборудване се опитват на мускули да решават сложни проблеми, защо не видяхме снимки и с тях?
И не е случайно, че хората от наводнените села нямат доверие на местната власт и се организират сами, дори в подобна беда. Въпреки думите на политици по телевизията, въпреки твърденията от предприятията, че помагат, помощта сякаш не стига за всички, не винаги е съобразена с нуждите на конкретния дом, понякога се дава на принципа на личната симпатия. Помощта е предимно от съседи, от близки, от познати, от доброволци, а представителите на местната власт не стигат до всяка улица в поверените им села.
Хората в Каравелово разказват, че местната управа работела така, че да раздели селото на три. Придошлата река сякаш изпълнила това намерение. Жителите на местността „Квартала“ не могат да стигнат дори и пеша до съседите си от другия край на реката, заради прекъснатия мост, калта и разрухата. При липса на камиони, които да извозят изринатата кал работата на всички се обезсмисля – тинята се връща обратно. Канализация в селото няма, а и да има, едва ли би могла да побере толкова много вода, която се е изсипала и е довлекла тиня, кал, отсечени дървета, клони.
Наличието на подробен устройствен план, на ясни изисквания за инфраструктурата също са под въпрос. Както под въпрос е има ли яснота, информация и център, в който да се знае на коя улица в селото има ток, кой какви поражения е понесъл, къде стихията е скъсала и кабели, къде може да има проблеми с електричеството, с водата, с устойчивостта на сградите…
Някои къщи са видимо негодни и опасни за обитаване, други трябва да бъдат обследвани, трети вероятно – с след ремонт, може да бъдат използвани. Състоянието на домакинските уреди не е добро, обзавеждането трябва да бъде сменено, ако част от него не е „отплавало“ по време на наводнението – хладилници бяха открити „полегнали“, печки, гардероби – покачени на десетки сантиметри кал.
И докато хората ринат кал и очакват да дойде комисия, която да опише щетите, отнякъде се чува, че идват горските и искат да опишат дървата, които водата е вкарала, включително и в спалните помещения. Който не е видял с очите си не вярва на подобно твърдение, но някои от пострадалите питат – ще ни ги подаряват, или ще ни ги продават тези дърва (които не стават за нищо).
И докато се търси виновник, причина, следствие за наводнението, докато се уточнява защо не се чистят коритата на реките, докато се размахва пръст, че е нужна застраховка на домовете, нека се огледаме – някои от къщите са строени и достроявани от 2-3 поколения. Идва зима, децата трябва да имат покрив и топла храна. Някои са си взели отпуска за първата седмица след наводнението, но такива сериозни ремонти не се правят за ден-два. Ако хората не успеят да запазят поминъка си и да възстановят домовете си, може да се замислят за миграция или емиграция.
Този край бе известен като Долината на розите, но в последните три-четири години производителите не получават нужната им подкрепа от държавата. „Експерти“ в София оспорват качествата на нашата роза, икономическите механизми смачкват производителите. Я се опитайте да си намерите някое от традиционните парфюмчета с българско розово масло там, където се произвежда – и мускалчетата на Бай Ганьо трудно се намират вече в Карлово, в Калофер. По-лесно е да се докара от Азия, но не и да се помогне на местните производители да продължат производство. Но шансовете за работа в региона са друга тема, която също може да натежи на електоралните сметки и да ги изкриви.
А решенията на политиците как да се справят с последиците от наводнението се менят ден за ден. Докато стана ясно, че България не е задействала механизма за гражданска защита на ЕС. На следващия ден след заседанието на Министерския съвет се заговори , че България ще потърси помощ от Брюксел. Защото не се знае наличните 35 милиона лева във Фонда за кризисни ситуации и обещанието на служебния кабинет да помогне на бедстващите докъде ще стигнат. Мандатът на този кабинет е с хоризонт още около месец – месец и нещо, как тази помощ ще се реализира във времето – не е ясно.
Отстрани е лесно да се каже, че има хаотични решения, липса на яснота и последователност за действия при подобни бедствия. Не че в България не е имало наводнения в последните 10-20 години и точно преди избори – имало е. Още помним ужаса на хората от село Бисер, които откриваха и риба в дворовете си. Помним унищожените домове от прииждането на река Лесновска. След наводнението в Мизия мнозина загубиха възможността си да гласуват, защото домовете им ги нямаше, архивите бяха наводнени, помним как спецполицай вися часове в клоните на дърво, помним как внуци издирваха трупове на предците си, за да ги погребат … Виновни след тези бедствия няма. Реална помощ за всеки пострадал – също. Ясен механизъм за превенция и за справяне с природните стихии – вероятно няма. Изводи, поуки и последвали действия и от последното наводнение … дано най-сетне да има.
Поне в законодателството, което описва подобни събития имаше промени.
Един от най-дълго писаните закони в съвременната ни история бе Законът за управление при кризи – приет през 2005 г. То експерти му бабуваха, депутати им пригласяха, из ведомства го разнасяха – ще кажеш, че е станал Закон за чудо и приказ. Приеха го. И приказката почна. Този закон просъществува до 12 май 2009 г., когато бе отменен. Все още имаме Закон за защита при бедствия, но възможното му действие вероятно е повече в библиотеката, отколкото в реалността.
Природните стихии, бедствията и авариите, резултатите от човешкото бездействие не могат да бъдат забранени. Някои от тях могат да бъдат предвидени, ограничени, но не и отменени. Хората, които се подготвят да спасяват човешки животи при подобни бедствия от години нямат ясна структура и професионална защита. Някогашната „Гражданска защита“ бе закрита от 1 януари 2010 г. и като клето сираче останките й бяха прехвърляни от министерство в министерство. А служителите й се оказваха в комични ситуации да нямат оборудване или професионални документи, когато са на място и трябва да спасяват хора.
Неминуемо идва ред да се мисли дали основната причина за допускане на наводнения и бедствия , на тежестта при справяне с тях не е все същата липса на отношение и професионализъм у политиците и управниците ни – нагледните примери са „на всеки километър“ край нас.
Весела Веселинова
