ВХОД / РЕГИСТРАЦИЯ

BETA VERSION

Търсене
Generic filters

На гол тумбак чифте разделения

Българското разделение - русофили - русофоби

Александър МАРИНОВ

Ако нещо се предлага в изобилие у нас, това са всевъзможните разделения, често преминаващи в непримирими противопоставяния. Въпреки че на думи се кълнем в редица ценности, те не са в състояние да ни обединят поне отчасти или от време на време. Сигурно е така, защото не са истински ценности, а просто декларативни твърдения, изричани заради изгоди и обикновено лицемерие. Твърди се, че само спортът е в състояние да накара българите да се чувстват общност, но и това е под въпрос.

По темата за разделенията в българското общество е нужно да се мисли и говори, но преди всичко трябва да се внесе известна яснота, защото с нея се спекулира. Освен това, преодоляването на проблема се разбира от мнозина в духа на сентенцията на старшината в казармата „Когато говориш с мен, ще мълчиш!“ Иначе казано, „правилният“ начин за преодоляване на разделението се изразява в това другите да възприемат нашата гледна точка.

Ясно е, че не само българското, а и повечето съвременни общества (най-вече западните) са силно атомизирани и поради това в тях

огромен брой групи се борят за съществуване и за

отстояване на своите интереси.

Голяма част от тези различия са естествени или поне не водят до драматични последици. Други са важни, но подлежат на сравнително ефективно управление – било с относително съгласие, било по силата на основния принцип на демокрацията – волята на мнозинството (независимо, че то далеч не винаги е право).

В същото време, въпреки че сме свикнали да разбираме демокрацията като добър начин да съществуваме заедно и да запазваме различията си, все повече страни, смятани за образцови в това отношение, са

драматично разпокъсани по ключови въпроси.

Днешните Съединени щати, Великобритания по времето на Брексит и след това, консерватори и либерали в страните от Централна Европа, да не говорим за обществата, наследили базисни етнически и религиозни синори.

Ковид-пандемията показа, че е възможно хората да се хванат гуша за гуша дори по въпроси като собственото им здраве и физическо оцеляване. Така че дори драматичните форми и степени на разделение не представляват нещо изключително, а просто изискват да се търсят търпеливо съответните адекватни механизми за успокояване и решаване.

Ако нещата стоят така в съвременния свят, който освен всичко останало се е устремил към гигантско геополитическо преструктуриране,

защо българските разделения будят тревога?

Какво ни е толкова особено? Вероятно по този въпрос има множество мнения, но като че ли три аспекта изпъкват на преден план.

Първо – нездравословното изобилие на несъществени или силно преувеличени противоречия, придобили неправдоподобно голям социален резонанс. Например, „драмата“ дали да се изнасят оръжия за Украйна или не. Това се превърна в чутовен конфликт, чиято неблаговидна роля се изразява не в някакви външнополитически неудобства, а в насаждането на ненужна за нашето общество вътрешна вражда.

Оръжие – така или иначе – се изнася през посредници, така че тук практически смисъл няма, а истинската природа на сблъсъка се свежда до отстояване на символни, идеологически позиции. Спорът се ползва като претекст за размяна на тежки взаимни обвинения и за иницииране на по-нататъшни разрушителни инициативи (като предложението за „депутинизация“). Мълчаливото мнозинство, въпреки че не чувства този конфликт като свой, започва да се настройва на вълната на непримиримостта.

Второ – ясно личи, че разделенията често не са продукт на несъвместими принципи, а просто умишлено и лицемерно се използват за съвсем прагматични политически и икономически цели. Напънът да се представим като по-големи католици от папата е продиктуван от тежкият порок на българската политическа класа да се стреми да се хареса на някой чужд господар.

Типичен пример е умишленото неглижиране и (прикрито) намерение за ревизия на българската позиция относно началото на преговорите за членство в ЕС на Северна Македония. Никой нормален човек не би определил българските условия като прекомерни и неизпълними,

само една шепа познати медийни гастрольори

на практика се стреми да оправдае вероятните помисли на част от властимащите да угодят на определени европейски и задокеански фактори. Този спор обаче се раздухва изкуствено и се представя като епично обществено разделение, което не отговаря на истината. Всъщност, именно отношението към Северна Македония е едно от позитивните изключения от общото правило за българската неспособност на единение, поради което е кощунство да бъде представяно като пример за ретроградност и антиевропеизъм.

Трето – естествените и особено изкуствено нагнетяваните нашенски разделения са вредни, защото паразитират върху високата тревожност на българското общество. Тази тревожност, която има мощен латентен източник (свързан с критично ниското доверие към институциите), днес е многократно усилена от острите геополитически, икономически и социални заплахи.

По принцип всяко едно разделение може да има и определен позитивен заряд, като тласка обществото към аргументирано съпоставяне на гледни точки и търсене на приемливо решение. Но в нашата ситуация тревожното усещане за разнобой дори там, където такъв не би трябвало да съществува, усилва многократно тревогите на хората.

Безотговорното и

повърхностно жонглиране с произволно конструирани заплахи

и беди „изпива“ и без това изтощената обществена енергия, попарва вярата в нашите общи сили, която в близките години ще ни бъде изключително необходима.

Накрая, дълбоките корени на деструктивността, пораждана от изобилието на българските разногласия, се обуславят от липсата на позитивен контрапункт. Всяко поле от обществени различия трябва да бъде балансирано от „контра-поле“ от обединяващи сили, а за да има такива, са необходими големи, стратегически цели, поставени пред обществото. Няма нищо фатално в множеството конкретни различия, ако извън и над тях има няколко важни неща, които ни сплотяват за постигане на съдбовни национални постижения.

Но това вече е въпрос на мащаба на държавническото лидерство, което трябва да покаже, че зад множеството дървета на нашите различия всъщност стои непоколебимо гората на общонационалното ни съществуване и просперитет, които зависят от съвместните усилия на всички българи. Тези общонационални цели и интереси не могат да бъдат сведени до формалното участие в съюзи и произтичащите икономически, още по-малко групови ползи.

В края на краищата, ние сме твърде бедни и твърде малобройни, за да си позволим да носим на „голия си тумбак“ наръч от безсмислени разделения. 

Facebook
Twitter
LinkedIn

Още от категорията..

Последни новини

PODCAST

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *