С всеки изминал ден облаците над главата на правителството с премиер Кирил Петков се сгъстяват все повече. С умножаването на кризите, някои от тях и с негова помощ, се разрастват и протестите на различни браншове и граждани. Доколко някои от тях са оправдани и уместни е отделен въпрос. По-важното е, че все повече се налага усещането за абсолютна хаотичност в действията на управляващите.
На фона на несекващите критики от опозиционните ГЕРБ и ДПС е интересно поведението на президента Румен Радев. Неговите несъгласия и упреци към премиера и близките му сподвижници също се увеличават и заострят. Някои дори го обвиняват, че е запял в един глас с дългогодишния си противник Бойко Борисов. Тази теза основно се експлоатира от лидера на БСП Корнелия Нинова и обкръжението й. Най-вече защото Радев не й спести лицемерието около износа на оръжие за Украйна.
Наистина прави впечатление
съвпадението в някои от тезите
на Радев и на предводителя на ГЕРБ Борисов, но това едва ли може да се тълкува по елементарния начин, че двамата са заровили томахавките и се борят рамо до рамо да съборят общия враг – сегашното правителство. Просто, критикувайки определени грешки, е възможно някои гледни точки да съвпаднат, но ако изпадналият във властова абстиненция Борисов сипе всякакви обвинения в кражби, корист и корупция, характерни за неговото управление, то при Радев се усеща горчивина и разочарование от хората, на които е възлагал големи надежди. Те очевидно нямат капацитет да се справят, но и не искат да си го признаят, а се опитват да си намерят по-голям и силен покровител, независимо от цената, която ще трябва да платят.
Държавният глава прояви известен толеранс през първите сто дни на кабинета. Въпреки че пак не беше съгласен с някои негови действия, критиката му тогава беше по-премерена. Още повече, че в началото на втория си мандат той заяви, че няма да спестява критиките си към властта, ако види, че тя криволичи и бърка. С началото на войната в Украйна, санкциите на Запада срещу Русия, някои от които започнаха да рикошират и върху страните от ЕС и със затягането на възела Северна Македония обаче
тонът на президента се изостри.
Той дори рискува да надхвърли правомощията си по Конституция, посочвайки евентуални неблагоприятни последици за България от създалата се ситуация и някои действия на премиера и министрите му, които могат да се разминат с националните ни интереси. Румен Радев даже намекна за користни действия, които не само ще навредят на държавата, но ще разклатят още повече доверието в политическата класа, парламентаризма и демокрацията. Вероятно в качеството си на бивш военен апелира и към една доста по-умерена позиция по отношение на случващото се в Украйна – били сме твърде близо до воюващите страни, за да си позволяваме да се държим сякаш сме на другия край на континента или още по-далече.
Президентът стана особено остър след като Русия ни спря газа. Той обвини правителството, че е било неподготвено за това и очерта едва ли не апокалиптични прогнози за бъдещето на икономиката и държавата. Според неговите разбирания най-важното нещо, с което трябва да се съобразяват управляващите са интересите на обикновените хора и бизнеса. Защото социалното напрежение е това, което
може да свали правителството,
а не дрязгите и червените линии в самата управленска коалиция.
Войната в Украйна и косвените последици от нея за нас сякаш катализираха разрива между Радев и неговите протежета Кирил Петков и Асен Василев, раздалечиха позициите им и на моменти ги карат да си разменят остри реплики. Всъщност разривът щеше да дойде и без тези събития, защото двамата поеха по свой път в управлението, дори понякога действат на инат без да се съобразяват не само с мнението на държавния глава, но и на бизнеса, на синдикатите и на редица други браншове и граждански организации. Което неминуемо предизвиква напрежение в обществото, създава впечатление за защита на някакви неясни частни интереси и в крайна сметка бързо ерозира доверието в кабинета. Създава се впечатлението, че „Продължаваме промяната”
не е много наясно какво да променя
и решенията се вземат на базата на някакви теоретични познания за упражняването на властта без особена връзка с действителността.
След спирането на газа от Русия премиерът и част от министрите му някак си изведнъж се разтичаха из други държави, за да осигурят алтернативни доставки, но на каква цена? Това предизвика брожение в страната и на практика доказа, че управляващите нямат готовност за подобен сценарий, въпреки уверенията им. Кирил Петков отлетя спешно и оттатък океана, но много трудно ще убеди обществото, че втечненият газ, който ще пристига от много далече, ще е по-евтин от руското синьо гориво. Типично по български вече започна да се прокрадва и съмнението, че ако има отстъпка в цената, то тя не е направена даром, а срещу нещо, с което нашето момче се е ангажирало и което май ще разберем в бъдеще. Дали пък не иде реч за вдигането на ветото за започване на преговори на Северна Македония за членство в Европейския съюз, при положение че социологическите проучвания еднозначно показват какво е общественото мнение?
Ако това е така и въпросният ангажимент е неприемлив
за по-голямата част от обществото, нищо чудно да станем свидетели на повторението на онези легендарни „Боянски ливади” от 90-те години, на които тогавашният президент Желю Желев остро разкритикува действията на кабинета на Филип Димитров и де факто свали доверието си от него. Случката се случи, след като за по-малко от година Димитров успя да се конфронтира със синдикатите, със съюзниците си, с икономическите субекти, с част от парламентарната си група, с държавния глава, практически с всички. Провеждаше някакви уж реформи на инат, съветвайки се само с най-тясното си обкръжение от хора, а накрая дойде и абсолютно немотивираното и ненужно искане за вот на доверие в парламент, който зорлем беше настроил срещу себе си.
Да се надяваме, че Кирил Петков, съзнателно или не, не е тръгнал по неговия път.
