Често преди избори нашенските политици раждат такива невероятни идеи, каквито трудно би измислил и най-гениалният сценарист
Александър МАРИНОВ
Любителите на британските ситкоми със сигурност помнят сериала „Черното влечуго“. Главен герой е Роуън Аткинсън, а в роля на неговия слабоумен слуга Болдрик блести Тони Робинсън. Една от култовите реплики на Болдрик е „Имам хитър план“, което неизменно означава поредната идиотщина, превръщаща проблемите в истинска катастрофа.
Жалко, че създателите на този шедьовър едва ли биха проявили интерес към днешната българска политика, иначе със сигурност щяха да почерпят творчески идеи. Особено с оглед поредицата изумителни „хитри планове“ и самоунищожителни гафове. Често (особено преди избори) нашенските политици раждат такива невероятни идеи, каквито трудно би измислил и най-гениалният сценарист. В сегашната предизборна кампания
за ролята на колективен Болдрик
претендират хора, които сме свикнали да наричаме „умни и красиви“.
Тъкмо отшумя смехът на публиката, породен от „хитрия план“ за иницииране на импийчмънт на президента Радев, и се пръкна „ново пет“. Групата на десните в Столичния общински съвет предложи решение за демонтиране („преместване в музея“) на Паметника на Съветската армия и на пръв поглед изненадващо бе подкрепена от ГЕРБ. Решението мина с огромно мнозинство, предизвика ответни протести и в резултат към всички досегашни линии на противопоставяне бе добавена още една.
Както е добре известно, разрушаването на омразния „МОЧА“ е отдавнашна мечта на стария седесариат, която бе поета (поради липса на по-добри идеи) като символ на идентичност и върховен политически приоритет от днешните му остатъци. Вероятно сред хората, които ръководят „Да, България“, се е формирало убеждение, че тази притоплена идеологическа манджа ще изиграе ролята на силен политически мотиватор за избирателите на новосформираната коалиция на „добрите сили“. Друг е въпросът, че е много трудно да бъдат открити логични аргументи за ползите от подобен ход. Вероятно инициативата за събаряне на паметника е предизвикала политически оргазъм сред най-твърдото антикомунистическо и русофобско ядро, но в същото време със сигурност
руши мостовете към по-широката периферия,
особено тази, на която разчита ПП.
Мнозина още помнят как еуфорията около взривяването на Мавзолея на Георги Димитров се оказа просто увертюра към падението на СДС през 2001 година. Още по-абсурдно изглежда този демарш днес, ако отчетем две допълнителни обстоятелства. Първо, Борисов управлява София почти 20 години, а ДБ през изтичащия мандат са реално ангажирани във властта, имат свои районни кметове и по много въпроси на управлението на столицата негласно се разбират с ГЕРБ. Второ, все по-тежките провали на местната софийска власт и натрупващите се нерешени проблеми ни водят спонтанно към перифраза на известната поговорка: „Всичко Мара втасала, само паметник не бутнала“.
По-големият партньор в коалицията ПП/ДБ изглежда разбира съмнителната полза от свръхактивността на ултрадесните и реагира с демонстративна резервираност. Докато преди време ПП просто отмина с мълчание революционната идея за импийчмънт на президента, шоуто с паметника предизвика ясно обозначено разграничаване. Не кой да е, а Ицо Хазарта изрази мнението на партията си, че сега не е времето за такива експерименти, а и въобще събарянето на паметници не е знак за особена прогресивност. Случи се нещо неочаквано – негативизмът на ПП към президента и служебното правителство внезапно се трансформира в подкрепа за умерената позиция, изразена от премиера Гълъб Донев.
Както можеше да се очаква, ДПС запази гробовно мълчание, а останалите начело с „Възраждане“ не пропуснаха да отиграят удобно вдигнатата топка, изцяло
улесняваща тяхната политическа тактика.
В крайна сметка недомислената инициатива на десните наля вода в мелницата на техните основни опоненти. Крайният ефект ще проличи на 2 април.
Цялата тази бъркотия остави една неяснота – защо ГЕРБ подкрепиха безусловно авантюрата на ДБ? Все пак те държат София вече четири мандата и неизменно са били много предпазливи по такива теми, както по вътрешно, така и по външнополитически съображения. Войната в Украйна и сплетните около евентуални продължения на списъка „Магнитски“ имат известна тежест, но вероятно основната причина е другаде.
Става дума за политическа тактика, която ГЕРБ реализират последователно след падането си от власт преди две години. Оказали се в пълна политическа изолация, те си поставиха за цел да пробият обръча, като заложиха на два основни инструмента – евроатлантическата реторика и демонстративната сговорчивост. Задачата им бе улеснена в голяма степен от политическата неадекватност на опонентите им, особено след съставянето на правителството на четворната коалиция. Вместо да се демонтира порочният модел чрез разработване и прилагане на нови политики и реформи в институциите, анти-ГЕРБ енергията деградира до елементарно „изчегъртване“. Кулминация на абсурда бе необоснованото и на практика контрапродуктивно задържане на Борисов, което на всичко отгоре бе квалифицирано като незаконно.
В създалата се патова ситуация
след избирането на 48-то Народно събрание ГЕРБ проявиха отново най-голяма съобразителност. Те следваха начертания план и търпеливо внушаваха на обществото, че може да не са по-добри, но и с нищо не са по-лоши от своите основни опоненти. През цялото време Борисов провеждаше ясна линия на диференцирано отношение – непримиримост към ПП и всевъзможно ухажване на ДБ. Едно от най-енергичните усилия бе да се покаже, че ГЕРБ е изцяло и непоколебимо евроатлантическа партия с подчертана антируска ориентация. За любимите антикомунистически заклинания на бившия член на БКП Борисов няма нужда да споменаваме.
Както обикновено Борисов разчита на късата памет на част от обществото, но и на чувствителността на известни среди към ефектните (но не и ефективни) идеологически фойерверки. Точно това се случи и с „хитрия план“ на десните за събаряне на Паметника на Съветската армия. ГЕРБ го подкрепиха с ясното съзнание, че това е само пропаганден трик и никакви практически последици няма да произтекат, а в същото време ще имат резервни аргументи за следизборни атаки към служебното правителство и президента защо са спрели демонтажа.
Сметката е ясна – постоянното прилепване към десните да убеди поне част от обществото, че ГЕРБ с нищо не е по-различен от тях, а отказът от партньорство се мотивира единствено с егоистични подбуди. Дали сметката не е без кръчмаря, скоро ще се разбере.
