Александър МАРИНОВ
Преди осем месеца публикувахме статия, посветена на пандемичното разпространение на израза “червени линии” в българската политика. Тогава ситуацията бе различна, преживяхме два неуспешни опита за съставяне на правителство от силите, ратуващи за промяна, задаваха се нови избори. Всекидневно наблюдавахме магарешки инат и дребнава неотстъпчивост, макар и оправдавани с придържането към високи принципи и ненакърними ангажименти пред избирателите. Ставащото бе поне отчасти обяснимо – след 20 години на удивителна безпринципност и срамни сделки, една част от политиците ни усетиха, че трябва бързо да потеглят в друга посока.
След третия парламентарен вот за 2021 г., като че ли нещата тръгнаха в нова, обнадеждаваща посока. Доказателство бе сравнително бързото и гладко изготвяне на коалиционно споразумение, което изглеждаше като образец за политическо разбирателство, без да се жертват принципите. Но, както казва народът, „много харно не е на харно”. Днес разчертаването на „червени линии” се пренесе във вътрешнокоалиционните отношения, чиито базисни положения би трябвало да са уредени с въпросното споразумение. Нещо повече, явлението зачести и започна да напомня за ламята, при която на мястото на всяка отсечена глава поникват нови три.
Първото, което прави впечатление при днешната енергична употреба на израза “червени линии”, е
подмяната на значението му.
В чуждестранната практика той се използва като метафора за граници, поставяни пред врагове или противници, чието пресичане би довело до тежки последици. У нас политиците имат предвид черта, която самите те не биха преминали, т.е. граница на възможните компромиси. Разликата не е формална, нито второстепенна – едно е да възпираш противника, друго е да ограничаваш себе си. Особено, когато става дума за отношения с (поне потенциални) партньори.
Да накажеш противника означава да му нанесеш щети, надминаващи неговите ползи от престъпването на линиите, при това – без сам да си навредиш. (Тази задача, както показва санкционният опит от последните години и месеци, се оказа много трудна и вероятно неизпълнима) Но, ако това е разбираемо по отношение на врага, как би могло да се приложи към партньора, още повече, ако той е коалиционен? Всяка нанесена щета веднага се връща като бумеранг върху общото начинание (управление).
Вече наблюдаваме това в случая с „червените линии” на левите и десните по повод оръжейната помощ за Украйна: и едните, и другите заплашиха, че ще напуснат коалицията, ако не стане на тяхното. А това би означавало – ни повече, ни по-малко –
да се самосвалят от власт и да предизвикат криза
с убийствени политически, икономически и репутационни щети. (Малко по-късно десните се усетиха и измислиха някакво усукано уточнение, че щели да реагират „по друг начин”, но, както се казва в стария анекдот, съмнението остава).
От своя страна премиерът Кирил Петков и неговата партия се нагърбиха с несвойствената и неблагодарна задача да укротяват опърничавите привърженици на „червените линии”. Проблемът не е в това, че Бойко Борисов ги нападна със свойствения си простоват хумор („Премиерът пише за някакви разделителни червени линии. То вече всичко е червено.Така че не виждам как на фона на червеното червените линии се виждат.”) Все пак Петков е единствената твърда страна и своеобразен гарант на коалиционното споразумение (с него подписаха останалите), а излиза така, че то сякаш е било съшито с бели (пардон, червени) конци. Да не говорим за възможните други сериозни мотиви да не се пада от власт сега и по този повод.
Всъщност за пореден път виждаме как използването на нови думи има за цел да префасонира добре познати стари практики. В случая чертането на “червени линии” се превърна в
иновативен финт за бягство от отговорност,
вместо да стане инструмент за принципно и ефективно политическо поведение. В края на краищата, ценностните принципи са ръководство за действие, а не за оправдаване на бездействието и за параван, зад който “супер принципните” консумират някакви текущи политически ползи.
Още по-сериозен проблем произтича от това, че злоупотребата с уж ненарушими (но често заобикаляни или разтегляни) принципи води до ерозия на самата политика и на доверието към политиците. Взаимното заплашване с фатални последици разделя не само привържениците на управляващата коалиция, но и обществото. Все пак една част от избирателите още вярват (а други може наскоро да са повярвали) в принципната твърдост и в наличието на сериозни причини тя да бъде проявявана. Но цитираният случай едва ли заслужава такова отношение.
Ако участници в управляващата коалиция са готови да я разтурят (или най-малкото да се изнудват с разтурване) заради оръжейните доставки за Украйна, можем само да потръпваме, представяйки си, какъв конфликт би възникнал по темата за българското
вето върху еврочленството на Северна Македония
или при обсъждането на трудни социално-икономически решения – все въпроси, които имат неизмеримо по-голямо значение за мнозинството от българите.
Някои политици усещат това и се опитват да извлекат някаква текуща полза, намеквайки за особеното внимание, което обръщат на други уж по-важни неща. Иначе казано, освен тези „червени линии”, имаме и други – още по-червени линии.
Истински шедьовър в това отношение ни поднесе Корнелия Нинова. Тя се възмути от факта, че първите мъже на държавата не са спрели да говорят за оръжие дори през най-светлите християнски празници: „Как пък една дума не ви се откъсна за цени, инфлация, доходи, бедност, данъци, акцизи? Загрижили се за световния ред, без грам грижа за собствения си народ…”
Какво пък, не звучи зле. Но по всичко личи, че в най-скоро време г-жа Нинова като вицепремиер, нейната партия и останалите управляващи партньори ще трябва не просто да отронят някоя и друга дума по въпросните теми, а да започнати да прилагат решения. Тогава ще видим колко точно червени са линиите и дали става дума за нещо повече от красноречие.
Както е тръгнало, играта на „червени линии”
може да прерасне в „играчка-плачка”.
Вижда се, че коалиционното споразумение не успява дори да регулира идейно-политическите различия между партньорите, какво остава за решаването на сложни управленски казуси с множество положителни и отрицателни последици. Такава по-солидна основа може да предложи единствено една сериозно подготвена програма за управление, най-вече с подробно формулиран едногодишен хоризонт. Освен това е явна потребността от въвеждане на по-прост и ясен механизъм за вземане на решения, ориентиран към постигане на управленски резултати, а не просто подкрепящ текущото временно оцеляване на коалицията.
В противен случай всяка поредна „червена линия” може да се окаже последната за това управление.
