ВХОД / РЕГИСТРАЦИЯ

BETA VERSION

Търсене
Generic filters

Парламентът е затрупан под партийното свлачище

парламент

Александър МАРИНОВ

 

Изборите преминаха – доста спокойно и почти според очакванията. Дори предвижданията на социолозите този път бяха близо до истинските резултати, може би защото бяха по-предпазливи и си надзъртаха едни на други през рамото. Но тази „нормалност“ или по-точно апатичност в гласуването, коментарите и обясненията по-скоро изразява един опасен синдром – синдромът на привикването към отклоненията.

Ето само някои примери.

Привикваме към ниската (и постоянно снижаваща се) избирателна активност. Ако през ноември миналата година реакциите към безпрецедентно слабото участие бяха драматични, превръщането на изключението в норма сега се приема по-спокойно. Както на предишните, така и на сегашните избори

„разумни“ обяснения не липсват.

Повтаря се до втръсване тезата за „умора“ от вотовете; все още се срещат нелепи оправдания с машинното гласуване (един вестник излезе със заглавие „Машините отказаха избирателите“); ковид-кризата е забравена, но вместо нея като отсечени глави на ламя изникнаха войната, енергийната криза и инфлацията.

Вярно е, че умора има, но не от изборите, а от липсата на резултатни действия на партиите, след като са получили (по-голямо или по-малко) доверие от обществото. Още по-конкретно, умората е от почти всички съществуващи партии, които поотделно и във всяко невъобразимо съчетание произвеждат единствено скандали, лоши решения и взаимни обвинения.

Ясно видим израз на ефекта на привикването е възприемането като естествено на неотклонното пропадане на БСП. За обществото вече е нормално тази партия да бъде в миманса, а ръководството й не крие удовлетворението, че не са се сбъднали прогнозите да изпадне от парламента (както е тръгнало, това е въпрос на непродължително време). Също така съвсем свикнахме с факта, че лидерите на загубилите партии започват следизборните си изявления с

отказа от поемане на отговорност,

т.е. подаване на оставки. Накрая, стана практика веднага след изборния ден да се обявява дълъг списък от „червени линии“ и нито намек поне за обикновен разговор с опонентите.

Разочарованието от партиите и нежеланието да се участва в тяхното въвеждане в „правия път“ обаче е израз на цялостна деградация на политическата ни система. Този опасен процес също се приема без „излишно“ драматизиране, или както каза един анализатор, „много светкавици, никаква буря в българската партийна система“. Друга видна експертна персона, известна с демократично-нововремските си превъплъщения, дори обяви резултатите от изборите за „край на експериментите и завръщане към нормалността“.

Но ако няма буря и сме се върнали към системната нормалност, защо всички изразяват панически страх от невъзможността да се състави правителство и смятат този развой за най-вероятен? Защо се отправят сърцераздирателни призиви към партийните лидери да „превъзмогнат егото си“? Защо се размахва гротескното плашило на „президентската диктатура“, в сравнение с която всяка, дори най-безпринципна, договорка е за предпочитане?

Впрочем повечето от тези „експерти“, които днес заклеймяват партиите (или по-точно, част от тях според безкористната си афилиация), сами наливаха масло в огъня, разлепвайки наляво и надясно етикети от рода „с тези може, с онези не може“. Не по-малко странно е, че хора с научни звания, претендиращи за ерудити, подклаждат

неверни представи за възможните формули

на междупартиен компромис. Например, че програмното правителство е „бягство от отговорност“ (до каквото, между другото, стигаме често и при редовно излъчени коалиции и правителства). След като съветващите и съветите са такива, защо се чудим, че партийните лидери подхващат абсурдни тези и дори се гордеят с тях?

Така или иначе, вероятността партиите в новоизбрания парламент да се договорят за някаква кратка и поне минимално стабилна формула на управление, клони към нулата, дори ако допуснем реално упражняване на „натиск отвън“. Явно този път тестът за санитарно-достатъчна пригодност ще бъде дали новите парламентарни сили ще се нагърбят да работят в някакъв продуктивен режим поне месец-два, за да приемат новия бюджет и цял ред важни законопроекти, подготвени от служебното правителство. За по-трудни решения, заредени с конфликтност (като попълването на редица органи в съдебната система), можем само да мечтаем.

Но дори подобни минималистични очаквания са по-скоро в полето на пожелателното мислене. Междупартийните разломи стават все по-драматични, защото партиите разглеждат всеки компромис (освен около собствените им предложения) като политическо самоубийство. Даже съществуващите до неотдавна крехки и доста спорни разбирателства са под въпрос. Например, излязоха на повърхността различията между „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ (най-ярко синтезирани в изявлението на Христо Иванов „ние не сме призовавали никой да бъде арестуван и ние знаем, че арестите не могат да бъдат политика“).

При тази тенденция, която Иванов точно определи като „имитации и евтини инсценировки“, по-вероятно е парламентът да се превърне в

арена за взаимни обвинения

и разчистване на сметки, както и в състезание кой е по-по-най отговорен и диалогичен (но в съответствие със старото казармено правило „Когато говориш с мен, ще мълчиш“). Дежурният грешник ще бъдат президентът и служебното правителство. Министрите ще бъдат викани за щяло и нещяло, а Народното събрание ще прахосва ценното време в препирни и оправдания.

Но ако партиите имат някакви аргументи защо не могат да съставят заедно някакъв вариант на правителство поне с кратък хоризонт и разумни цели, ще е много трудно да обяснят на обществото защо не са пожелали да обсъдят и приемат подготвени законодателни актове, които са нужни на всеки българин.

Ако това, не дай Боже, се случи, няма да има време за предсказване на идващата буря. Просто ще останат димящите партийни останки от удара на мълнията на народното недоволство.   

Facebook
Twitter
LinkedIn

Още от категорията..

Последни новини

PODCAST

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *