Цяла Европа въздъхна облекчено след преизбирането на Еманюел Макрон за президент на Франция. Вярно е, че през последните седмици напрежението поспадна с увеличаването на подкрепата за него, установена от социологическите агенции, и все пак усещането сега е, че се е разминала голяма опасност.
Последиците от евентуална победа на Марин Льо Пен за Европа и за противостоянието с Русия доведоха до това, че изборите във Франция бяха наблюдавани в глобален контекст, обичайно резервиран само за президентските избори в САЩ. В един момент проучванията поставяха двамата кандидати в близост, отговаряща на статистическата грешка, но накрая Макрон все пак си осигури горе-долу убедителна победа с 58,5 на сто от гласовете.
Резултатът на Льо Пен от 41,5 на сто от гласовете беше рекорден за нея и втори в историята на френската крайна десница, която от маргинална политическа групировка вече е утвърдена като втора политическа сила. За Льо Пен относителният й успех все пак е слаба утеха, при положение че пак не успя да се домогне до победа въпреки смекчаването на политическия й имидж и политическите й послания и голямото недоволство, натрупано срещу съперника й. Твърде възможно е резултатът от изборите в неделя да е по-скоро
кулминация на влиянието й,
отколкото поредно стъпало към крайната й цел.
За Макрон победата определено не е славна. Неговите 58 процента от подадените гласове, макар и достатъчно убедителни сами по себе си, не са впечатляващи, отнесени към общия брой гласоподаватели. Ако в сметката бъдат вкарани отказалите се да гласуват, както и празните и сгрешени бюлетини, излиза, че Макрон е бил преизбран от 38 на сто от гласоподавателите. Резултатът от първия тур, в който мнозинството от французите дадоха гласа си за кандидати, обещаващи радикална промяна на статуквото, също е причина за победителя да се замисли.
Ако има нещо, за което не бива да се съмняваме в последователността на Макрон, то е убедеността, че
ЕС не е извор на проблеми за Франция,
а тяхното решение. В предизборната си реторика и сега, и през 2017-а Макрон използва език, присъщ и на Льо Пен и крайната десница, като говори за защита на френския народ от опасностите, идващи отвън. За разлика от Льо Пен обаче според него решението не е в завръщането към националния суверенитет, а в по-интегрирана Европа, осигуряваща защита от проблемите с миграцията, икономическите домогвания на Китай, американската хегемония, руската агресивност.
Централната европейска тема за Макрон е постигането на
европейска стратегическа автономия,
тоест способност на ЕС да защитава и прокарва интересите си с военни средства независимо от Съединените щати. Точно в тази посока той обаче постигна най-малък успех в първия си мандат и вероятно ще срещне най-големи затруднения във втория. Френската визия за интеграция на европейската отбрана от много години предизвиква недоволство и подозрителност във Вашингтон заради страха, че новите структури ще са конкурентни на НАТО. Някои европейски страни също не гледат с добро око на идеята, защото я възприемат като начин, по който Франция ще канализира европейските възможности, за да ги употреби за собствените си стратегически приоритети. Това особено важи за Източна Европа, където исторически като източник на заплаха е възприеман Изтокът и по-точно Русия, а не Югът и Африка, които са приоритети на Франция.
Още първите опити на Макрон в началото на първия му мандат
да установи отношения с Путин
подсилиха тези страхове в Източна Европа. Руската инвазия в Украйна и централната роля на Съединените щати в организирането и насочването на европейската помощ за Киев само отново подчертаха продължаващата зависимост на Европа от НАТО и трансатлантическия съюз. Нещо повече, страхливото поведение на Германия по отношение на оказването на военна помощ за Украйна помрачи имиджа на Берлин може би необратимо и отслаби френско-германското партньорство, което винаги е изпълнявало ролята на мотор на интеграцията и реформите на ЕС. Тача че е малко вероятно Макрон да постигне напредък по своята най-важна европейска цел.
Въпреки това
най-спешните за решаване въпроси
за Макрон остават у дома, където трябва да намери начин да примири противостоянията, разделящи френското общество на многобройни и припокриващи се антагонизми: привилегировани срещу ощетени, участници във вземането на решенията срещу маргинализирани, граждани срещу селяни, образовани срещу необразовани, глобалисти срещу националисти. И трябва да го постигне в условията на постоянно изменяща се партийна система и всеобщо недоволство от институциите и резултатите от политическите процеси.
За да успее, Макрон не само трябва да предприеме действия, но и те трябва да доведат до резултати, и то не само за неговите гласоподаватели, които са като цяло задоволени, но и за онези, които изразиха – чрез гласуване или чрез отказ от гласуване – недоверие в система, която твърде често е загърбвала грижите им, докато не им бъде даден глас на улицата чрез протести и безредици. Точно това обеща да направи Макрон в победното си обръщение в нощта след изборите. Ако не се справи, ще остави след себе си не само политически вакуум, но и потенциална заплаха за съществуването на демократичните институции във Франция.
