„Референдумът е най-добрият начин един народ да се самонакаже”. Така отговори преди години тогавашният външен министър Соломон Паси на онези, които питаха защо не се е провело всенародно допитване дали България да стане член на НАТО. Е, в тази му мисъл има резон.
По същия начин недоверието в правителството, в институциите, по време на кризи може да провали държавата. Българинът изначално не вярва в тези, които го управляват, въпреки че той си ги избира. Като емблема на нашенския манталитет стои прословутата фраза – те (там горе) и ние (тук долу), която от векове маркира пропастта между управляващи и управлявани.
Някои твърдят, че тази дълбока мнителност и увереност, че властта ни лъже, са се формирали по времето на социализма, когато комунистическата върхушка говореше едно на народа, а правеше друго за личното си облагодетелстване. Други търсят корените на недоверието ни към властта още от времето на турското робство. Трети в ширещата се у нас простотия….
Така или иначе недоверието към управниците продължава да си съществува и това може да се види не всеки ден, а всяка минута. Достатъчно е човек да посегне към телефона си и
да влезе в някоя от социалните мрежи.
По принцип по време на кризи хората някак инстинктивно се обединяват около правителствата си. Така е във всички европейски страни. Това наблюдавахме и у нас в началото на коронавирусната пандемия през март-април 2020 г., когато устойчиво падащият рейтинг на Бойко Борисов, на правителството му и на партията мандатоносител се стабилизира. Общото нещастие, общата заплаха, сплотяват. Хората бяха склонни да пожертват част от правата и свободите си в името на оцеляването, на запазването на живота си. Но след първоначалния шок и стъписване у народа бързо се върна генетично заложеното му недоверие към действията и думите на управниците.
Така стигаме до днешното правителство, което от първия си ден беше хвърлено в дълбоката вода да се учи да плува. Кабинетът на Кирил Петков наследи занемарена държава със заспали неработещи институции, с които трябваше да посрещне и да се справя с куп кризи –енергийна, ценова, икономическа, социална, здравна. И като капак на всичко на няколкостотин километра от границата ни избухна война с придружаващата я бежанска вълна. Която още повече усложни нещата. Така обещанията, които даваха миналата година партиите, участнички в управленската коалиция, за съдебна, социална и ред други реформи някак си останаха на заден план.
Впрочем още от самото начало беше ясно, че това правителство няма да има и ден толеранс. На всичко отгоре краските прекалено се сгъстиха и все повече си личи, че
управлението се справя трудно.
Вместо обаче обществото да се сплоти около младите политици и да им окаже поне морална подкрепа, се получи точно обратното – доверието бързо започна да ерозира, ако се съди по прясно излязлото проучване на „Тренд”.
Прав е Кирил Петков, че няма как за 90 дни да оправят всички бакии на предишните управляващи, но след последните десет години хората не искат повече да чакат. Възползвайки се от това нетърпение опозицията прави всичко възможно да разклатят и без това крехкото доверие в „Продължаваме промяната” и коалиционните й партньори. Благодарение на нея станаха възможни макар и кратковременните истерии с цените на бензина и олиото.
Бежанската вълна от Украйна, която заля границите ни,
насложи една допълнителна криза към вече съществуващите,
и се видя, че държавата ни не е подготвена да я приеме. Други държави се справиха доста по-бързо и лесно с необичайната ситуация, докато у нас всичко по приемането, настаняването, регистрацията, осигуряването на работа и училища на бежанците върви трудно, мудно с много пропуски и недомислени действия. На практика цялата трудност и сложност на ситуацията я изнесоха на гърба си доброволците и обикновените българи, които се втурнаха да помагат кой както и с каквото може.
Паралелно с това в социалните мрежи отново бяха активирани армиите от полуграмотни тролове, чиято основна задача е срещу няколко миризливи рубли, партийни или нечии други левове да подвеждат лековерните потребители, служейки на едни или други интереси. Спонсорите им се възползват от това, че все по-малко хора у нас си правят труда да четат и да се информират за фактите, а се задоволяват с коментарите на някакви неидентифицирани субекти, чиито профили не рядко са фалшиви. Отделно са всякакви безкористни изкуфеляци, изгубили позиции дребни чиновници, недооценени "специалисти" и все от този род, Така възникна поредната истерия за прословутите 40 лв. за бежанците, за които бурно коментиращите в социалните мрежи така и не разбраха, че не се дават на калпак, а на българските хотелиери, притежатели на къщи за гости и почивни станции, които са настанили и се грижат за пристигнали от Украйна жени и деца.
Всички самоотвержени борци срещу Истанбулската конвенция, които в един момент се преквалифицираха в епидемиолози и антиваксъри, сега изведнъж станаха „вещи” геополитици и военни специалисти – антинатовци. Във всеки случай отношението им към украинските бежанци е повече от просташко. И ако провинциалният страх от идващите мигранти от Близкия изток преди няколко години беше оправдан донякъде поради различната култура, манталитет, религия, начин на живот и мироглед, то сегашната враждебност, която се насажда към един близък страдащ християнски народ, е откровено мръсна работа .
Меко казано безумно звучат призивите в някакви женски групи българките да си пазели мъжете, защото украинките идвали да им ги вземат. Макар че след онези норвежките влакове преди години, чакащи на границата да ни вземат децата, изглежда логично в нечие болно съзнание сега обект на посегателство да са съпрузите. Нищо че сме в 21 век.
Неумението и мудността на новите управляващи, подривната дейност на опозиция, истеричните психози, които периодично възникват в социалните мрежи, неумолимо и трайно подкопават доверието във властта и опитите й да се справи с кризите. Което е най-лесния и пряк начин да се провали една държава. И пак да дойде някой като онзи, който казваше "Аз съм прост и вие сте прости, затова се разбираме".
