ВХОД / РЕГИСТРАЦИЯ

BETA VERSION

Търсене
Generic filters

Пак занимават Съда на ЕС с адвокатските ни хонорари

съд на ес

Ново преюдициално запитване по въпроса за нормативно определените с наредба на Висшия адвокатски съвет минимални размери на адвокатските хонорари ще занимава Съда на Европейския съюз в Люксембург. Искането за тълкуване е отправено от съдия от Софийския районен съд във връзка с водено от него гражданско дело по иск на фирма срещу застрахователна компания. Предмет на делото е обезщетение по имуществена застраховка за кражба на автомобил. 

Исковата претенция била уважена частично, като с оглед изхода на спора на ищеца е присъдена съответната част от разноските.  При поискано присъждане на 1070 лв. за адвокатски хонорар, което е малко над предвидения в наредбата минимален размер, съдията не само уважил обаче направеното от застрахователя възражението за прекомерност на тази сума, но я намалил на 943 лв., което е под минимума.

Намалението е мотивирано с аргумента, че при пазарни условия в България може да се осигури качествена адвокатска защита при часова ставка от 42 лв. към онзи момент, а според съда работата по делото била около 23 часа. В добавка е изразено несъгласие с установената от Върховния касационен съд (ВКС) –

включително и с тълкувателно решение,

задължителна съдебна практика.

Позовавайки се на наредбата за хонорарите, ищецът поискал преразглеждане на решението в частта за разноските, като му бъде присъден поне минималният размер на адвокатския хонорар съгласно наредбата на Висшия адвокатски съвет (ВАдС). Съдията обаче не отстъпил и решил да сезира Съда на ЕС, който се произнесе вече преди 5 години по предходно преюдициално запитване – с аналогичен предмет и по повод незначителни претенции за адвокатски хонорар. Това стана също по инициатива на съдия от Софийския районен съд (СРС), който после напусна магистратската длъжност и стана адвокат.

Всичко това се случи в разгара на бурните дебати за приемане на нов устройствен Закон за адвокатурата, който да пресече кражбата на адвокатски труд. Проектите за такъв обаче срещнаха яростна съпротива от страна на други професионални гилдии и организации – нотариуси, счетоводители, частни съдебни изпълнители, синдикати, работодатели. Именно това роди подозренията за натиск, целящ отпадане на определените с наредбата на ВАдС

прагове на адвокатските възнаграждения.

По първото запитване съдът Съдът на ЕС беше все пак балансиран и заяви, че национална правна уредба, съгласно която адвокатът под заплахата от дисциплинарно наказание не може да уговори, а съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар. Указанието беше националните съдилища да проверяват дали с оглед на конкретните условия за прилагането ѝ такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението им. 

Но, въпреки че съдът в Люксембург потвърди на практика още тогава правото на съдиите да намаляват по своя преценка адвокатските хонорари и под минималните размери, те масово не се възползват от тази възможност. Новото преюдициално запитване очевидно цели да провокира по-категорично произнасяне срещу хонорарните минимуми на адвокатурата, което личи недвусмислено от предпоставената теза за противоречието им с правото на ЕС и за

наложената от ВКС съдебна практика.  

„В националната практика липсва синхронно разбиране как следва да бъде конкретно осигурено прилагането на правото на ЕС.В повечето случаи съдилищата опитват да приемат с бланкетни мотиви, че щом размерът е предвиден в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, той винаги е обоснован, или да определят по свое усмотрение размери, които не почиват на никакви обективни показатели (вероятно с цел спестяване на време). В крайна сметка се стига до там, че заложеното от Съда на ЕС разбиране стига до собственото си отрицание, защото в преобладаващия брой случай поради липса на действен критерий се стига до отказ от реален контрол за допустимост на решението на сдружението на предприятия. Оттук възниква и проблемът дали цитираните по-горе актове на Съда на ЕС относно ефективността на приложение на правото на Съюза допускат подобен подход – да се прилага едно противоречащо на Договора за функциониране на ЕС решение на сдружения от предприятия като заместител на самото себе си. В крайна сметка налаганата от ВКС практика, приемаща за приложима Наредбата, независимо от редакцията ѝ, независимо от конкретиката на делото и независимо от икономическата ситуация, предоставя на сдружението „бланков чек“ при налагането на тарифи“, мотивира се районният съдия.

В крайна сметка преюдициалното питане е формулирано в цели 10 въпроса, в които

отговорите са зададени предварително

така, че да не оставят на Съда на ЕС място за маневриране. И да отворят широко вратата на правната ни система за несъобразяване с наредбата на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Цел, която преследва радикализиране позицията на съда в Люксембург, което да обърне практиката и на националните съдилища.

Въпросите са свързани с тълкуването на чл. 101, пар. 1 Договора за функционира на ЕС, Хартата на основните права, Регламент (ЕО) № 1/2003 г. и Решението по съединени дела C-427/16 и C-428/16 ЧЕЗ Електро България. И понеже очакваните отговори изпълват изцяло съдържанието им, става ясно какво цели да постигне районният съдия с питането си. Първо – националните съдилища могат да присъждат срещу загубилата делото страна разноски за адвокатско възнаграждение в по-нисък от минимален размер, определен с наредбата. И второ – самата наредба, приета от Висшия адвокатски съвет (в качеството му на съсловна организация), не цели постигането на легитимни цели не само спрямо страните по договора, но и спрямо осъдените да заплатят разноските по делото. 

Атакувано е директно правомощието

на ВАдС да определя еднолично хонорарните минимуми на адвокатските възнаграждения. И понеже това става по силата на законова делегация, установена в Закона за адвокатурата, застъпена е тезата че това правомощие следва да бъде ограничено от Народното събрание, което "да посочи изрично специфични методи, по които да се определи пропорционалността на ограничението".

Подсказан е и алтернативен вариант в тази насока – съсловната организация да бъде задължена да обсъди такива методи при приемането на наредбата. А ако не го направи, съдът да откаже прилагането й без да изследва конкретните размери на минималните възнаграждения, като преценява сам наличието на легитимни цели. 

Друга теза в питането е, че ако гарантирането на качествени правни услуг може изобщо да бъде смятано за легитимна цел на хонорарните минимуми, присъждането им не следва да зависи само от вида на делото, материалния интерес броя проведените заседания. А следва съдията да преценява случая и с оглед "фактическа сложност на делото, приложими национални и международни разпоредби и други". Нещо повече – направено е внушението, че хонорарните минимуми по наредбата на ВАдС не следва да са по-високи както от тези на служебните адвокати по приетата от Министерския съвет Наредба за заплащането на правната помощ.

А черешката на тортата е поставена с абсурдния намек за приравняването им дори с присъжданите възнаграждения за юрисконсулти, които са служители на трудови договори към съответните работодатели.

 

Facebook
Twitter
LinkedIn

Още от категорията..

Последни новини

PODCAST

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *