ВХОД / РЕГИСТРАЦИЯ

BETA VERSION

Търсене
Generic filters

“Честно казано, всички ще умрат там”

мобилизация мобилизирани русия руски военни войници

Мобилизацията в Русия тече вече седмица. Някои мобилизирани вече ги карат на фронта (при това без подготовка); други спят направо на пода в казармата (подобно на затвор); трети са принудени да си купуват най-обикновени лекарства и униформи със собствени пари (а що се отнася до оръжията, на някои места се оказаха ръждясали). Meduza попита какво мислят за тази мобилизация вече воюващите в Украйна, руските военнослужещи по договор и наемниците от частни военни компании.

Имената на героите в тази статия са променени.

 

Кирил, на договор

Честно казано, всички те ще умрат там [в Украйна]. Ще бъдат ранявани и ще умират. Това не е обучена армия! Аз например служих дълго [по договор], сам се натисках да ида [на фронта] – и пак се оказа, че не съм готов. Още първия ден разбрах, че съм направил най-голямата грешка в живота си.

Когато самият аз поисках да замина за Украйна, бях надъхан патриот. Вярвах, че има някакви национални формирования – "Десен сектор", "Айдар", "Азов". Освен това съм гледал достатъчно филми – "Горещо слънце", "Опълчение". Освен това в "Телеграм" и по телевизията всички канали са насочени към промиване на мозъка ни.

Но още докато ни прекарваха през границата в урала (камион – Meduza), разбрах, че ние сме окупаторите, ние сме фашистите. Бях "на борда" – тоест седях на ръба на борда [на камиона]. Наблюдавах гледката, покрай която минавахме, което оставаше след нас. Всички тези разрушени харковски села. Разбрах, че наистина унищожаваме държавата. Заедно с мирното население.

Минавате през селище – децата изтичват на пътя и с жестове ви показват: или "нещо за пушене", или "ядене". Просто не ми се побираше в главата. Светът се обръща с главата надолу, празнота вътре, разбираш, че целият ти живот до момента е измислица. Сапунен мехур.

Така стигнахме до Изюм [Харковска област]. Бях на предната линия три дни – и отново прозрях, когато нашата артилерия ни удари. Тогава започнаха тези глупави заповеди…

Много съм служил и разбирам кога ме пращат на заколение. И човека с големите пагони веднага го пратих на майната му: "Аз не съм разменна монета, аз съм военнослужещ от руската армия – не може точно така да бъда пратен в разход". На което той ми отговори: "Ти си просто месо. Вие сте третият състав на този батальон. Знаеш ли къде умряха предишните два? И вие ще умрете тук". И на командира на моята група каза:

"Пращай месото си напред".

Опитваха се да настъпят и ни хвърлиха срещу опорен пункт на ВСУ [Въоръжените сили на Украйна], където действаха и танкове, и артилерия, и картечници. И имаше до рота персонал – а ние бяхме само 40.

Там сутрин се събуждаш един човек – а вечерта вече си друг. Случват ти се такива метаморфози, че става страшно. От това колко си бил сляп. И глух.

Лежах два-три дни в окоп – и заминах с първата кола, която ми попадна. Скочих в първия транспорт, който тръгна от нашите позиции за храна и боеприпаси. Отначало ми казаха, че "не приемаме отказващи се", но им казах: "Имам автомат, така че сега тъй и тъй ще ме вземеш".

Стигнах до Изюм, където беше нашият щаб, представих се, казах, че това е всичко: официално се отказвам. Започва работа на психолози и политически офицери. Започнаха да ни убеждават, да обещават планини от злато…

И тогава се озовах в Брянка, откъдето упоритите отказващи се веднага ги отвеждаха в неизвестна посока. Тогава реших да хитрувам. Казах на всички: "Момчета, вие какво, аз не съм отказващ се – трябва да замина по семейни причини. Отпуск – и обратно! Толкова много укри тръшнах,

ръцете ми до лакътя са в кръв.

Моят взвод са зверове, няма да отидат никъде без мен". Изиграх го явно убедително – и се измъкнах.

Мисля, че [мобилизацията] просто ще проточи [войната] до студовете. Докато Европа не замръзне. Не виждам как може изобщо да се промени ходът на тази война. Загубите ще бъдат огромни: ако досега условно на един квадрат има 10 пехотинци, сега на същия квадрат ще са 100 души. Под [украинската] артилерия.

За да започнете да "трепете укри", както те [привържениците на войната] му викат, трябва първо да стигнете до тях! И как тези 300 000 души с автомати ще могат да повлияят на каквото и да било там [на фронтовата линия]? Това е тълпа, необучена тълпа. Дори професионалните военни, когато [се окажат] без подкрепата на самолети и танкове, са просто тълпа. И при мен нямаше танкове и самолети, а артилерията биеше встрани. А понякога и по нас.

Сега си пиша с един другар, който остана на предната линия. Казах му – викат, ще има мобилизация. "Да, чухме. И какво?" Ето неговия цитат: "И какво?"! Всички разбират, че няма смисъл от мобилизация. Сега там дори има хора, които знаят да правят нещо, да копаят. А тези [новобранци] абсолютно нищо не знаят!

Мобилизираха например един мой приятел. Той е моряк, демобилизиран през 2005 г., цял живот е работил в мина! Когато ми каза, че е мобилизиран, мозъкът ми веднага изключи. Отведоха и други познати: някои бяха овчари цял живот, пасяха стада. Те не помнят как се стреля с автомат!

Миньори, безработни, овчари, работници. Събрани от села и малки градчета.

Хора, които не знаят нищо в този живот.

Един роднина ми се обади онзи ден: "Заминах [за фронта] – какво да взема?". Посъветвах го да си купи термобельо, чорапи, да се научи да копае [окопи] много бързо и да бяга много бързо. Може да не му се наложи да стреля. Пристигнал си – хвърлили са те в горско насаждение – лежи. Пратих му лайфхакове, доколкото можах, но средната продължителност на живота на предна линия е до три седмици. Тези, които служат половин година, просто са големи късметлии.

Дори и при тази мобилизация има много вратички да не отидеш там. Счупете си пръст или го отрежете. Идете в затвора. Нима това не е изход? От затвора има повече шансове да се върнеш жив. Ако ме извикат, ще напиша отказ – за него според закона ми се полагат до три години.

Предпочитам да избера три години затвор, отколкото да отида там. Шансът да оцелееш там е толкова малък… Един [познат] ми каза: "Затворът е петно ​​за цял живот!". А окървавените ръце изобщо не се мият.

Но на никого от [мобилизираните] роднини или познати [аз, разбира се, директно] не препоръчвам да си чупи пръстите, да се предаде или да се върне от фронта, защото това е подстрекателство към нарушаване на закона. Те не са били там, засега мислят ограничено – смятат, че "правим всичко както трябва". И ако някой от тях ме изтропа [докладва на властите], ще ме вкарат в затвора.

Изобщо сега е страшно:

1922–1939 години, тук те започват отново,

след сто години. И много ми се иска да им кажа [на мобилизираните], разбира се, да се обърнат – колкото ще са там – и да вървят към Москва, по дяволите.

Дори тези, на които се опитвах да обясня нещо, не ме слушаха. Никой не вярва на думи, разбирате ли? Аз бях същият – и мен хора, които вече са били в Украйна, се опитваха да ме разубедят. Звъняха ми направо от предната линия и казваха: не си го и помисляй.

В [сегашните мобилизирани] виждам себе си отпреди три месеца. Но не изпитвам съчувствие към тях. Ако имаш избор, избери живота! Да, в затвора, да, държавата ще те смята за престъпник – но няма да станеш престъпник сам за себе си. Няма да убиеш никого. Няма да застреляш никого.

Всъщност ние сме фашисти. Ние сме фашисти. Тук няма друга дума. В Украйна сега наистина има денацификация и демилитаризация – но не за Украйна, а за нас.

Продължение

Facebook
Twitter
LinkedIn

Още от категорията..

Последни новини

PODCAST

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *