Стара българска привичка е да се самообвиняваме, че постоянно се самосъжаляваме. Някои автори дори смятат, че става дума за генетично закодирана страст към мърморене. Най-ентусиазирано подкрепя тази хипотеза едно нищожно (във всяко отношение) малцинство, което господства над нас и постоянно се опитва да ни внуши, че живеем много добре и става все по-добре, но не сме способни да го забележим и разберем. И, разбира се, че народът е пословично неблагодарен към тези, които го управляват толкова добре. Тезата за неблагодарния и вечно недоволен народ се подкрепя енергично от медийния и квазинаучен обслужващ персонал на българските елити, което обяснява нейното доминиране в публичната среда.
Данните от декемврийското национално изследване на Алфа Рисърч, според което мнозинството от българите оценяват отиващата си 2011 г. като най-лошата от 1997-ма насам, наля масло в огъня на тези стари спорове. Започнаха едни сравнения – с минали български премеждия и с драмите на други страни, най-вече на Гърция и гърците. Някои дори виждат парадокс в това, че за разлика от зимата на 1996/97 г., когато народното недоволство се изля на улицата и събори управлението на БСП, днес никой не протестира и
никой не се кани да сваля властта
а настоящият премиер се оказва най-любимият от всички премиер-министри на прехода (според едно друго изследване, което все пак трябва да се приема по-предпазливо, защото авторите му винаги са представяли управляващите към даден момент като възможно най-добрите, умни и обичани управляващи откак свят светува).
Като черешка на тортата на публицистичното въображение пък блесна твърдението, че злата орисия на 2011 г. съществува само в колективното народно въображение, че това е народопсихологически мираж, произведен от дълбоко закодираната ни страст да се ожалваме.
Ами ако наистина е така? Ако наистина чуваме не стоновете на смачканите от живота, все по-бедни, по-болни и отчаяни от липсата на перспектива поне три четвърти от българите, а едно дежурно хленчене, което трябва да оправдае собствената им неспособност да управляват съдбата си? Въпросът е важен – и за настоящето, и за бъдещето, поради това би било добре да се вслушаме в аргументите на тези, които твърдят, че лошата 2011-а е фикция.
Най-често нашето завидно днешно положение се обосновава с напомнянето за десетдоларовите заплати и петдоларовите пенсии, които мнозинството от българите получаваха в пика на кризата преди 15 години. На тази база се твърди (доста фриволно), че днес същите тези мърморковци
получават 30 пъти повече
Този аргумент обаче не струва, особено когато се изтъкват заслугите на днешните властимащи. Поне по три причини.
Първо, сравнението на някакви моментни величини (заплати, покупателна способност, обем получавани услуги) е доста коварно и подвеждащо занятие, особено ако е откъснато от по-широкия контекст на обществените промени и качеството на живота. Въпросната логика има дори бумерангов ефект, защото най-простото нещо е да се върнем още десет години назад – в 1987-а, и тогава ще се окаже, че днес живеем (или поне мнозинството живее) много по-лошо, отколкото при старата система. И днес, 22 години след началото на прехода, България все още не може да възстанови, камо ли да надмине редица показатели на материалното измерение на живота на гражданите си. А демократичните промени започнаха и бяха масово подкрепени, за да живеят (поне) мнозинството от българите по-добре. Или нещо бъркаме?
Това е втората слаба точка на оценките, базирани на сравнение с най-лошата от въпросните 22 години. Зад конкретни моментни точки на съотнасяне е важно да се видят посоката на движение и тенденциите на промяна. Днес, в края на 2011 г., не просто живеем по-зле, отколкото през поне половината от годините на прехода, а вървим към все по-зле и по-зле. И, което е най-лошо, няма перспектива и
гасне надеждата за подобрение
Защото няма водачи.
А няма водачи, защото тези, които би трябвало да водят, са лидери само по длъжностна характеристика, самообявили се за елит, и нямат нито качества, нито воля, нито морал да изпълнят призванието си. Те се грижат единствено за собственото си благоденствие и дори не искат да поемат някакъв личен риск. Вече няма дори и просто луди глави, чиито пакости можем да оправдаем с емоцията и героичния порив. С такива страхливи (но пресметливи) мижитурки (както и да надуват мускули) начело напълно пасваме на знаменитата песен на Висоцки за Бермудския триъгълник, в която се казва: Мы не сделали скандала, нам вождя не доставало, настоящих буйных мало, вот и нету вожаков.
Точно така, ние не правим никакви скандали, когато ни цакат като държава, а сме най-послушните и тези, които би трябвало да ни поведат в борба за защита на нашите интереси, се гордеят най-вече с това, че са послушковци. В Брюксел, разбира се. Тук са страшни аслани.
Трето, и най-важно. Всеки човек и всяка общност се осъзнават и развиват преди всичко на основата на постоянни сравнения. Сравняваме се, разбира се, с другите нации и държави. Но се сравняваме със самите себе си преди определен период от време, а и се сравняваме помежду си. Твърдението, че България е едва ли не някакъв остров на стабилността, че не стои зле на фона на кризата, са не само неверни, те са цинични. Защото цената на тази изкуствена стабилност (изкуствена, защото ние произвеждаме много малко и много евтини неща, а стабилността се гарантира от друго) е непосилно висока. Българската нация измира и емигрира и една от основните причини е мантрата
Финансова стабилност юбер алес
Това означава всекидневно недофинансиране на жизненоважни обществени дейности и сектори, които вече са навлезли във фаза на дегенерация и тя скоро ще стане необратима.
Дори всички да бяхме равни пред това непонятно, садистично затягане на примката, пак щеше да бъде неприемливо. Защото идеално балансираният бюджет е средство, а не само цел, и то не средство да си осигуриш по-висок пост в организацията, от което си временно командирован в бившата си страна. Нито да се хвалиш, че можем да бъдем образец за поведение и мислене в Европа.
Почти всеки, изкачил се на върха на властта у нас, превърта, но не очаквах това толкова рано да се случи на Плевнелиев, че да предлага да изнасяме манталитет на стабилност за европейските ни партньори. Да твърдиш, че държава, в която обществото не знае какво ще каже и направи на следващия ден правителството (а и самото правителство често не знае), е образец за стабилност, е проява на някакво странно чувство за хумор, ако не е нещо по-лошо.
Но ние, българите, не сме равни пред лицето на кризата.
Властта се самообгрижва
с перверзна страст, шокираща дори и по българските стандарти. Обществени поръчки се печелят почти винаги от фирми, близки до властта (каза го в официален доклад най-голямата работодателска организация). Магистратите си дадоха 13-а заплата, и то още в единадесетия месец на годината, да не би да се разшуми и това да осуети получаването на благинката. Луксозните лимузини и именията с площ на селско землище не намаляват. Милионите, пръскани за домогване до властта, нарастват. От тази гледна точка звучи много цинично твърдението, че за двадесет и две години преход българите са станали около три пъти по-богати. Някак се пропуска уточняващият въпрос – кои точно българи, защото някои станаха три хиляди пъти по-богати.
Не, грешката ни била в това, че се сравняваме със страни, с които историята ни била набутала в общ европейски кюп, и тази фиксация ни пречела да видим каквото и да е – освен поводите за мърморене.
Момент, момент! Защо да не се сравняваме със Словакия или Естония? Нали преди 22 години бяхме заедно в един друг общ кюп? Нали тогава чехите побързаха да се отърват от словаците, защото били изостанали, мързеливи и изобщо славяни, а днес, изглежда, смятат това действие за една от големите грешки в историята си?
И още нещо. Дори да има някакъв напредък за част от българите, това не е благодарение на нашите управници, а въпреки тях, въпреки оплетените като свински черва политически, икономически и прочие псевдоелити . Никой нищо не ни поднесъл на тепсия, никой не ни отворил очите, че да дължим някому признателност и да му се кланяме до гроб.
България все повече заприличва на кораба на глупците от картината на Йеронимус Босх. Вярно, че тези, които са се изпъчили на капитанския мостик, не са еднакво калпави, нито еднакво мразени. Но почти всички има за какво да бъдат мразени.
Не бива да се забравя: народът не просто заслужава управниците си. Той рядко обича управниците си, често ги подиграва, но когато ги мрази, почти винаги е заслужено.
Александър Маринов
