Българската политика и въобще българските елити (кавичките не са случайни) са рядко срещан хабитат на невъобразими превъплъщения. Там идейната и нравствената деформираност са правило, а нормалността и последователността – будещи учудване и присмех изключения. Последното доказателство ни поднесе не друг, а социалният президент, бивш председател на БСП (и демонстриращ апетитите си за същия пост) Георги Първанов. На дискусия с претенциозното заглавие Петнадесет години по-късно: къде са лидерите? човекът, претендиращ да бъде идеен и политически лидер на лявото, реши, че е най-добре да завърши изказването си по следния начин: Не съм сигурен, че след година и половина, когато, дай Боже, дойдем на власт, ще можем да водим социалната политика, която искаме. Няма ресурс за това. Средствата за изход от кризата са откровено десни.
Политическата мимикрия е второто (по-точно първото) Аз на Първанов, но тази констатация е толкова тривиална, че не заслужава коментар. Явлението е значимо и опасно, защото илюстрира една отвратителна склонност на днешните български водачи – да водят нацията, криейки се страхливо зад гърбовете на милионите обикновени, смачкани от кризата хора. Въпреки различията в интересите, зависимостите и биографиите, едно нещо остава неизменно – упорството да се внуши на хората, че
настоящето е неизбежно лошо
nbsp;
бъдещето – неизбежно по-лошо, и че можеше да бъде още по-по-лошо, ако не бяха мъдрите и всеотдайни български първенци. По-елементарните ни властници дори все още се опитват да пробутат един номер, който отдавна не минава – а именно, че българите всъщност живеят много добре, но поради ограниченост и вродени андрешковски деформации не могат да го разберат и не го признават.
Наистина, трябва или да си тотално неадекватен, или нагъл циник, за да определиш като цинични коментарите, че малка част от хората стават по-богати в кризата и да твърдиш, че 50-60 на сто от българските домакинства са богати. А на всичкото отгоре, както е в случая с министъра на финансите, да спекулираш с данните относно спестяванията, подменяйки броя на влоговете с броя на вложителите.
Каре
Един бегъл преглед на данните от имуществените декларации на високопоставените публични личности у нас показва, че средностатистическото домакинство на нашите първенци притежава между 8 и 10 депозита (без да броим тези на родители, тъстове и свекърви). Не по-различна е картината и сред тези, които не са задължени да дават публичен отчет за материалното си състояние.
Истината за последиците от българската криза личи съвсем ясно от статистиката на БНБ за четвъртото тримесечие на 2011 година. На годишна база броят на спестителите милионери се е увеличил с 99 (само за последните три месеца на годината с 34), а като цяло в 553-те депозита на стойност над 1 млн. лв. са концентрирани 1.316 млрд. лева. В същото време броят на влоговете на стойност до 5000 лв. не се е променил, а най-скромните – тези до 1000 лв., са намалели с почти 50 000 за една година. Толкова по въпроса колко и какви хора е направило богати това управление. Но има много по-съществени въпроси, които ни връщат към догадките на Първанов къде ли се намира изходът от кризата.
Преди няколко години един умен човек може би пръв формулира точно основния дефицит на българския преход –
дефицита на справедливост
nbsp;
(Може само да се съжалява, че както в повечето случаи и при него влизането във властта доведе до странна промяна на преценките и принципите.)
Каре
Първата и най-важна мисия на социалната политика е не раздаването на блага на калпак, нито всеобщо благоденствие, а установяване на достатъчно балансирани и убедителни критерии за справедливо разпределение на тежестите в обществото. Тази задача придобива ключово значение във време на криза, когато всяка обществена система трябва да доказва правото си на съществуване и когато именно несправедливостта може да бъде гибелна. Колкото логично, толкова и достойно за съжаление е, че това, което американските милиардери прозряха, призовавайки държавата да ги обложи с по-високи данъци, остава непостижимо чуждо на разума и инстинкта на българската олигархия.
nbsp;
Вероятно Първанов не е виновен, че му липсва интелектуалният и моралният капацитет да разбере, че ресурс за справедливост винаги има, стига да има воля, доблест и готовност за личен пример – най-важната отличителна черта на лидерството. Това е факт, който по-скоро говори за (не)способността ни да си избираме водачи. Ако БСП, партия, чиито социални послания отдавна са кухи и лъжливи, реши да си го избере отново за предводител, толкова по-зле за нея (и толкова по-добре за българското общество, което отдавна има отчаяна нужда от автентично и адекватно на реалностите на ХХI в. ляво). Но абсолютно недопустимо е да се допуска съзнателната
идейна и морална абдикация
nbsp;
на върхушката на изкуствено поддържания монополист в лявото пространство да замъглява и отрича реалните алтернативи за изход от кризата. Твърденията, че средствата за изход от кризата са определено десни, изразяват не само пълната и окончателна политическа стерилност на елита на БСП, но и фактическата самоидентификация на тези хора. Както е добре известно, те добре осребриха левия си статус и е съвсем логично да защитават десни позиции, както бе в случая с въвеждането на плоския данък.
Изходът от кризата, и особено от българската криза, е напред, а не в кьорсокаците на традиционното, овехтяло и користно обсебено ляво и дясно. Въпросът е кое от тези две течения, които са и винаги ще бъдат различни, може да предложи по-добър, по-работещ и най-вече по-справедлив път напред. Все повече политици, интелектуалци, бизнесмени по света разбират, че общество, което става все по-несправедливо, общество, в което кризата прави богатите все по-богати, средната класа – бедни, а бедните изправя на ръба на оцеляването, няма перспектива. Един от всепризнатите идеолози на неолибералната реформа – Милтън Фридман, от висотата на своя несъмнен академичен авторитет и човешка почтеност намери сили да признае грешката си. В края на живота си, запитан дали е бъркал в съветите, давани на обществата в посткомунистически преход, Фридман каза: В началото на 90-те настоявах – приватизирайте, приватизирайте, приватизирайте! Днес разбирам, че съм бил на грешен път. Върховенството на закона е по-важно от всичко.
Разбира се, Фридман е колос. Нашите политически и псевдонаучни пигмеи са на светлинни години не само от знанията, но и от морала му на учен. Това обаче не променя и не трябва да подменя същността на проблема. Псевдолявата (а вероятно и псевдодясна ) политика, реализирана през по-голямата част от българския преход, смачка не само материалния ни живот, по-страшно е, че деформира представите ни.
Каре
Да твърдиш, а може би и да вярваш, че по-голямата част от българите са богати и дори просто материално задоволени, е глупаво и нахално. Да настояваш, че това е неизбежно и че можем да се оправим само ако броят на милионерите и ровещите в кофите за смет се увеличават правопропорционално, е привидно налудничаво, но в действителност прагматично-егоистично. Но да връчиш бъдещето на нацията в ръцете на хора, които мислят по този начин, е самоубийствено .
Единственият реален (наистина тежък) изход от българската криза е строителството, но не на магистрали, а
на човешки капитал
nbsp;
От тази гледна точка активната и модерно разбирана социална политика просто няма алтернатива. Без съществен скок в качеството на здравеопазването, образованието, социалните услуги, системите за социална защита не просто няма да има далечно бъдеще, най-вероятно и близкото бъдеще ще бъде под въпрос. Именно в социалната политика, разбирана като стратегическа инвестиция, е спасението. Без политика и личен пример на политиците, които са материален израз на справедливост и солидарност, е невъзможно да бъде мобилизирана човешката енергия за общ напредък (а не за спасяване поединично). Този личен пример не може да се изразява в скръбни физиономии, накачулени на бронетранспортьори в бедстващите райони.
Събитията от последната седмица ни дадоха още един урок, че човешките загуби (и загубата на човешкото доверие в държавата и нейните институции) са най-тежката драма. Бедствията трябва да се предвиждат и предотвратяват, а не да се оплакват. За целта е нужен интелектуален и административен капацитет, а не непрекъснато преразпределение на баницата на властовите правомощия. Нелепо и смешно е да харчиш стотици милиони за електронно правителство, а да не осигуриш елементарни условия за живот и придвижване дори в столицата на страната. Колкото и важно да е някои правилни хора да вземат едни апетитни поръчки, животът и здравето на хората е преди всичко.
Както казах, изходът е напред, но за да бъде намерен и за да тръгнем в правилната посока, има нужда и от ляво, и от дясно. Но не от тези, сегашните, нито от тези, които се представят за тяхна алтернатива.
Александър Маринов
nbsp;
