На 27 февруари през 1870 г. със султански ферман е учредена Българската екзархия, възприета от властта за официален представител на българския народ в Османската империя.
Българската екзархия е върховна национална организация на Българската православна църква, просъществувала до 1953 година.
Спорът за установяването на българската национална църква продължава 40 години. Започва през 1830-а и завършва на 28 февруари 1870 г. когато със султански ферман, издаден в Цариград, се узаконява възникването на българската екзархия.
Най-напред е поставено изискването на българския народ сам да избира свещниците си, които да са от българска националност. Първите градове, който изразяват това желание са Скопие и Самоков през 1833 година. На тези желания остро се противопоставя Вселенската патриаршия. Изискването за български свещеници се допълва с отслужване на собствена литургия и изграждане на училища. Гръцките свещеници в българските епархии често са прогонвани със сила. Това става в много градове на Тракия, Македония и Мизия.
Създаването на Българската екзархия е резултат от дългогодишната борба на българския народ за извоюване на църковна независимост. По силата на султанския ферман и екзархийския устав, изработен от църковно-народния събор, свикан в Цариград през 1871 г., Българската екзархия е призната за официален представител на българската нация в Османската империя.
В устава й са утвърдени две начала: съборност (участие на духовници и вярващи в църковното управление) и изборност.
Свиканият на 12 февруари 1872 г. Временен съвет на Екзархията избира за пръв български екзарх ловчанския митрополит Иларион.
Този избор обаче не е одобрен от Високата порта и на 16 февруари същата година Иларион Ловчански подава оставка и на негово място е избран видинският митрополит Антим I.
