Митарствата на Валентин Захариев из дебрите на българската металургия запалиха през последния месец такъв пожар в нея, че и премиерът, човек с опит в тези дела, трудно ще го погаси.
Откакто назначеният някога от кабинета на Иван Костов държавен чиновник се прероди в крупен бизнесмен, скандалите около него не стихват. Източени предприятия, доведени до ръба на фалита, потресающи условия на труд и неизплатени заплати са само част от наследството, което този виден представител на новия ни икономически елит оставя след себе си. И въпреки че за тринадесет години маниерът му на управление опротивя на всички, никой не смее да го докосне. Сякаш някаква невидима сила успява да потуши всеки пореден конфликт, а самият Захариев излиза от него все по-богат и все по-безцеремонен. Така до 2012-а – когато чашата на търпението наистина преля. А прокуратурата и икономическа полиция бяха ангажирани да нищят какви ги е вършил.
Вестник БАНКЕРЪ не за първи път се занимава с делата Захариеви и изнася факти, към които държавното обвинение отдавна трябваше да прояви интерес. В сегашния случай ще стане дума за изключително красноречиви документи, отнасящи се до сътвореното от Захариев в металургичния комбинат Кремиковци. Впрочем най-новата история на някогашната комунистическа гордост – от приватизацията (14 юни 1999 г.) до фалита, е по-скоро наръчник за превръщането на държавния чиновник в милионер. С документите за неговите подвизи са запознати както главният прокурор Борис Велчев, така и други държавни институции. А как ще реагират те – ще покаже близкото бъдеще.
Според последните разкрития, докато управлява Кремиковци (в периода 2001-ва 2004-а), Захариев, заедно с дъщерното си дружество Кремиковци Трейд ЕООД влиза в интензивни финансови отношения с офшорните компании – Скат Ко, регистрирана в Кипър, и Булстийл – с регистрация на Британските Верджински острови. Резултатът от тази дейност е, че металургичният комбинат е затънал с несъбрани вземания на стойност 100 908 067 евро (от Скат Ко – 82 739 057 евро и от Булстийл – 18 169 010 евро) – това сочат документите, с които в. БАНКЕРЪ разполага. Тук е мястото да отбележим, че по това време държавата все още притежаваше дял от 30% от комбината (т.нар. златна акция), но очевидно чиновниците, които са я представлявали в борда на директорите, са имали други приоритети, а не да следят какво се случва със собствеността й…
Назначеният от Европейската комисия одит на изпълнението на плана за жизнеспособност на Кремиковци (през 2007-2008-а) изважда на бял свят тези неуредени взаимоотношения, но българската държавна администрация се оказва прекалено ларж и не предприема никакви мерки.
Незаконното прехвърляне на собственост
По време на управлението на Захариев в Кремиковци прехвърлянето на акции и дялове, учредяването на залози и ипотеки е само част от странното му стопанисване. Безспорен факт е, че вместо с оздравяването на комбината Захариев се е занимавал основно с разхвърлянето на активи… на себе си. И за да не бъдем голословни, ще предоставим някои щрихи, които в нормална държава със сигурност биха заинтересували държавното обвинение.
През 2001-ва например почивната станция на комбината в Китен, община Приморско, е дадена под аренда на символична цена, а после е продадена. Купувач е акционерното дружество Аква тур 21, представлявано от Гергана Тонева Кутева. Справка в регистрите обаче показва, че реално дружеството е собственост на семейство Захариеви. Освен общата площ от 26 008 кв. м в сделката влизат две масивни 14-етажни сгради, плюс още една едноетажна сграда, в която се помещават ресторант, кухня и пералня.
През 2004-а отново, чрез Аква тур 21, Захариев прехвърля (б.а. – на себе си) и собствеността на друг един апетитен имот – почивния дом на комбината на Витоша (до бившия хотел Простор). Според нотариалния акт сградата е с разгъната застроена площ от 1995 кв. м ведно с трафопост и пречиствателна станция.
Чиновникът, целунат от принцеса
Не е тайна, че за да се случи точно по този начин българският преход, на който сме свидетели, са необходими солидно политическо рамо и избор на подходящо рекламно лице. Именно за тази роля от правителството на Иван Костов (през 1999 г.) е номиниран Валентин Захариев. И ако сегашното обследване на дейността на Захариев действително има за цел да обърне посоката на протежирания грабеж на бивши държавни предприятия, трябва задължително да припомним истинската история на раждането на бизнесмена.
От директор на държавния металургичен комбинат Кремиковци, чрез фирмата си Дару металс, той се превръща в негов приватизатор срещу символичния 1 щ. долар. И с ангажимента да погаси дълговете му и да изпълни инак впечатляваща инвестиционна програма. Още тогава вместо да настоява за изпълнение на поетите ангажименти държавата се отчита на новия собственик с подобаващ подарък и му опрощава над 390 млн. лв. от натрупаните от комбината задължения. Само и само да потегли дейността му напред.
А ако управляващите бяха проявили воля и далновидност, едва ли комбинатът щеше да бъде подарен за 1 щ. долар. Официалното оправдание за тази тотално неизгодна приватизационна сделка бе тежкото му финансово-икономическо състояние и грозящата го опасност да попадне от списъка за изолация в този за ликвидация. Решението да влезе тъкмо във втората значително по-черна листа трябваше да бъде взето на насроченото от неговия основен собственик – Министерството на промишлеността, оглавявано тогава от Александър Божков, общо събрание на акционерите на Кремиковци АД на 15 юни 1999 година. И тъй като ликвидацията означаваше край на надеждите за приватизация, която евентуално да спаси закъсалото предприятие, ден преди въпросното общо събрание комбинатът форсмажорно бе продаден на притежаваната от Валентин Захариев фирма Дару метълс (прекръстена впоследствие на Финметалс холдинг).
Играта в отчетите
nbsp;
Както се казва, направен бе тежкият избор за по-малкото зло. Дали обаче това е истината? В данните от баланса на Кремиковци (изготвен на 30 април 1999-а – само месец и половина преди приватизационната сделка от 14 юни същата година) и в приложения към него отчет за приходите и разходите прави впечатление огромната разлика между разходите за дейността на дружеството за цялата 1998 г. (622 млн. неденоминирани лв.) и тези, направени само за първите четири месеца на 1999-а – цели 16.9 млрд. стари лева (16.9 млн. сегашни). Анализирайки числата в баланса (а те са категорични), става ясно, че през 1998-а Кремиковци АД е било платежоспособно, защото приходите от дейността му (329 млрд. стари лв.) са надвишавали разходите за нея (323 млрд. стари лв.). Неизбежно изниква въпросът – кому при тази ситуация е било необходимо да насрочва общо събрание с дневен ред – ликвидация на металургичното дружество?
Озадачаващо е и друго – докато за 1998-а комбинатът отчита една макар и скромна печалба от 697.6 млн. стари лева, загубата му от януари до април 1999-а е изчислена на шеметната сума от 112 млрд. неденоминирани лева. Всичко това поражда въпроса дали някой не е решил, че за четири месеца Кремиковци задължително трябва да удари дъното с цел бъде оценен на 1 щ. долар…?!
Щедрите бонуси
nbsp;
Ако човек се зарови в бумагите, свързани с историята на Кремиковци, ще се натъкне на още един прелюбопитен документ.
От решението с дата 6 ноември 2003-а на Министерския съвет става категорично ясно, че предоставената на Кремиковци (през 1999-а) държавна помощ е в размер на 393 556 517 деноминирани лева. През същата година Комисията за защита на конкуренцията прави своя проверка и потвърждава тази сума, определяйки я, забележете – като… допустима. Излиза, че при задължения на комбината от общо 540 млн. нови лева държавата просто е отписала близо 400 милиона. За случай като този определението пладнешки грабеж е твърде меко.
Да не говорим, че въпреки споменатата значителна промоция бизнесменът Захариев така и не успява да уреди проблема с останалите дългове на дружеството и дори трупа нови. Дали пък това не е била истинската задача на назначения капиталист, покрай който са облажили пръсти и неговите благодетели.
Нека припомним, че срещу символичния 1 щ. долар в качеството си на купувач Захариев поема ангажимента да погаси задълженията на металургичния комбинат, които уж са в размер на 540 млн. нови лева, а от 2000-а до 2005 -а да инвестира в предприятието шеметна сума от 300 млн.щ. долара – или по 50 милиона на година. Като ответен жест за поемането на този тежък товар от страна на инвеститора държавата, в лицето на Министерския съвет, тогава отпуска на Дару металс следващите 183 млн. (нови) лв. от хазната, с които този път той трябва да погаси натрупаните до момента дългове на Кремиковци към НЕК и Булгаргаз (те също са включени в държавната помощ). И тя изпълнява обещанието си доста експедитивно. Но нейното благоволение не спира дотук.
През 2004-а отново е поискано становището на Комисията за защита на конкуренцията, която трябва да се произнесе по действия, които биха могли да се приемат като държавна помощ. Става дума за разсрочване на задължения към НОИ, Булгаргаз, НЕК за над 36 млн. лева. В същото време просрочените задължения на дружеството към АДВ, Главна данъчна дирекция, Национална здравноосигурителна каса, БДЖ ЕАД и Агенцията за следприватизационен контрол остават.
Освен това на Кремиковци са предоставени средства от държавния бюджет за изпълнението на Програмата за премахване на минали екологични щети. Отпуснат е и безлихвен кредит от Националния фонд за опазване на околната среда от близо 800 000 лева. Въпреки че с решението си от 3 февруари 2004-а КЗК отново определя тези действия като допустими и непредставляващи държавна помощ, собственикът на Кремиковци на практика продължава да бъде облагодетелстван на гърба на данъкоплатците.
Въпреки мощното рамо на управляващите обаче финансовите отчети на дружеството говорят, че то продължава да работи на загуба и не изпълнява екопрограмата си.
През 2005-а държавата прави пореден опит да подпомогне комбината, като пак се допитва до КЗК. Този път размерът и начинът, по който тя възнамерява да му отпусне средства, не са посочени. Това, видите ли, било търговска тайна. Антимонополното ведомство обаче пресича тези мераци с решението си от 13 октомври 2005-а, като ги определя като недопустима държавна помощ.
Ноу-хау-то на Захариев
nbsp;
В същото време, за да изнесе легално капитали от България и да оправдае съсипването на Кремиковци, Валентин Захариев вкарва комбината в ролята на крупен чуждестранен инвеститор. В началото на 2005-а, чрез Кремиковци , той купува два завода за ламарина – НюКо Ламкос в Косово и Леминд в Сърбия. За две години по модела Захариев косовското предприятие натрупва загуби за около 3 млн. евро. Започват и машинациите със собствеността. През август 2005-ая въпреки че върху Кремиковци вече има наложена забрана за прехвърляне на активи, двете дружества се озовават… в ръцете на Захариев.
През февруари 2007-а пък двата чуждестранни завода стават собственост на друга фирма на Захариев Интертръст холдинг. И тук историята с източването на Кремиковци се повтаря. Инвестиции също няма и, за разлика от българското, приватизационното ведомство на Косово разваля договора, прибира си НюКо Ламкос и като капак начислява 6 млн. евро неустойки на Кремиковци. Междувременно заради подобни еквилибристики Захариев губи и другата си балканска придобивка – сръбския завод Леминд.
И докато балканските ни съседи се усещат навреме и бързичко се отървават от нашенския тарикат, то у нас пропагандната машина на българските правителства през всички тези години се опитваше ни облъчва с тезата, че Кремиковци съставлява 2 на сто от БВП на страната, че той е стожерът на българската икономика и всякакви по-резки движения спрямо него биха били опасни…
Така всъщност се постилаше меката пътечка пред Захариев да пълни собствените си джобове. Докато в един момент и на слепците стана ясно, че години наред кремиковската гордост е преживявала на държавна издръжка, за да се облагодетелстват от нея Захариев и покровители.
Изпълнените обещания
Остава обаче въпросът каква част от ангажиментите си изпълни Захариев от юни 1999- а до продажбата на комбината на Прамод Митал през 2006 година. Според доклада на Агенцията за следприватизационен контрол през 2004-а издънките на Дару металс и неговия собственик Валентин Захариев са повече от сериозни. Според констатациите на следприватизационните контрольори липсват документи за изписване на материали от складовете на Кремиковци, фактури за закупуване на материали, изчезнали били и част от договорите за възлагане, платежни нареждания и други документи. Освен това съществуващите платежни документи не съответствали на фактурите, към които са прикрепени, липсвали и други книжа, които да докажат, че с тези платежни са платени точно стоките и услугите в посочените фактури. Собственикът на Кремиковци бил представил писмени справки за извършени инвестиции, към които обаче липсвали съответни фактури и разходооправдателни документи.
Подобна история би била оправдана, ако в нея бяха намесени хора от криминалния контингент на страната, но не и когато става дума за крупен инвеститор и хора, заемащи държавни длъжности. Само че нека не забравяме, че през всичките години на откровено източване на комбината държавата, която не само имаше правото, а и беше длъжна да осъществява контрол в него, се държеше сякаш нищо не й е било известно.
Данъкоплатец №1 менте
nbsp;
През 2005 г. Захариев попадна под светлините на прожекторите заради наградата си Данъкоплатец на годината. Той и синът му оглавиха класацията заради продажбата на Финметалс (чрез нея баща и син Валентин и Кирил Захариеви държаха 71% от капитала на Кремиковци) на индийската компания Глобал Стийл. Така на ръба на закона (тема, която в. БАНКЕРЪ пръв повдигна) Захариев успя да препродаде металургичния комбинат, въпреки че въпросният пакет от 71% бе запориран от Агенцията за следприватизационен контрол. В гастролите си в медиите по това време Захариев се оплаква, че едва ли е подложен на политически натиск, за да пристъпи към тази продажба и почти с отвращение прибрал 124-те милиона евро от сделката.
Историята около това награждаване беше като епизод от сапунен сериал с умопомрачителен сценарий. На публиката трябваше да бъде внушено, че бившият собственик на Кремиковци е изряден данъкоплатец, декларирал честно налозите си от прибраните (срещу инвестиция от 1 щ. долар) милиони. Малко по-късно обаче стана ясно, че всъщност Захариев далеч не се е издължил на държавата. Конкретиката е следната – през 2006-а той е декларирал своите 124 млн. лв. от продажбата на 71 на сто от дяловете си в Кремиковци. За дохода си от тази сделка бизнесменът дължал данък общ доход от близо 29.8 млн. лева. Първоначално се чу, че Захариев е платил 11 млн. лв. от дължимия налог, но по-късно стана известно, че те не са внесени в хазната. За тях е измислена схема, която се оказва прецедент в практиката на Националната агенция за приходите. Тя си била удържала парите от две негови фирми – Стил Комодитис и Интертръст холдинг, на които пък било забавено връщането на ДДС. Тогавашната шефка на софийското поделение на НАП – Димитрина Захаринова, заяви, че е незаконно да се бъркат личните задължения с фирмените вземания. След това изказване обаче – без излишни обяснения, тя бе освободена от агенцията.
За останалата част от данъка на Захариев (18.8 млн. лв.) пък се разбра, че е разсрочен за три години със съгласието на самия финансов министър по време на управлението на тройната коалиция Пламен Орешарски. Разрешението за лично-фирмената врътка бе издадено от Мария Мургина, която единствена остана да гори на кладата на родното правосъдие. Срещу очевидно похарчената от управляващите бивша шефка на НАП прокуратурата повдигна три обвинения – за злоупотреба с власт, спестени данъци и за оказана принуда над служителка на агенцията. Първото от тях е именно за подписаното прихващане на данъците на бившия собственик на Кремиковци Валентин Захариев. А той все още е на свобода и най-важното – без обвинение.
Потъналите сигнали
nbsp;
Струва си да припомним и още нещо. През 2004-а депутатите от Коалиция за България Радослав Илиевски, Александър Паунов и Петър Агов внесоха в парламентарната Комисия по корупция материали за извършени злоупотреби в металургичния комбинат Кремиковци. Документите били изпратени на Илиевски (който по това време е заместник-председател на Комисията по корупцията) от експерти в металургията. Народните избраници тогава доста шумно оповестиха, че в материалите има данни за нанесени щети на комбината в размер на 1.2 млрд. лв. в периода от неговата приватизация през 1999-а до 2001 година. Според изказванията им тогава само присвоената печалба от ценови разлики била 600 млн. лева. Стана ясно, че в тези материали има и разкрития, които се отнасят до продажбата на продукция на комбината на група задгранични фирми, свързани с изпълнителния директор на комбината Валентин Захариев на нереално високи цени, от които те са формирали 100% печалба, която обаче е оставала извън България.
Илиевски тогава направи признанието, че фирмата Дару металс България не е била най-атрактивната кандидатура и въпреки това е избрана за приватизатор на Кремиковци. Другите кандидати били швейцарската компания Дюферко и турската Ердемир, които според Илиевски са били много по-подходящи, но очевидно не са представили достатъчно атрактивни оферти. Тогавашното ръководство на Кремиковци (т.е. хората на Захариев) отрече обвиненията и обясни на широката общественост, че Илиевски, Агов и Паунов обслужват интересите на лица и фирми, които от пет години пречат на дружеството. Имената на подбудителите обаче бяха спестени.
Непростимото е, че вместо някой да поиска сметка на Захариев за всички тези счетоводно-финансови еквилибристики, които са се творили в дружеството, очите на отговорните контролни органи отново останаха затворени.
Дали това се е променило днес, ще разберем само ако някой се опита да бръкне под добре повиващия морала и справедливостта юрган на бизнесмена Захариев, който със сигурност обаче е въшлясал от преточени държавни пари. А те не са аргумент за подценяване…
