Доц. Румяна Коларова е политолог и преподавател в СУ Св. Климент Охридски. Завършва философия със специализация по социология, доктор е по политически науки. Специализирала е и в London School of Еconomics and Political Science във Великобритания, както и в САЩ.
nbsp;
Г-жо Коларова, има ли намеса на задкулисни интереси при учредяването на партиите, които се създават напоследък?
– Една значителна част от интересите, които партиите представляват, винаги остават в определена степен скрити. Според мен сериозният въпрос за задкулисието е дали в него има фигури, невидими за обществеността. Ясно е, че онези, които взимат решенията в политическите формации, трябва да са във фокуса на общественото внимание. Тук ще направя едно разграничение. Не познавам здравомислещ политик, който да не иска да има медийно присъствие. За разлика от политиците обаче, много ключови бизнесмени в България дават мило и драго, за да останат извън вниманието на вестници и телевизии и да останат непознати. Смятам, че и партиите, и правителството, и медиите трябва много повече да говорят за онези хора, които някои наричат български предприемачи или български олигарси и които до голяма степен определят облика на българския бизнес. Тези хора трябва да са на светло точно толкова, колкото са и политиците.
Може ли да се разграничат нововъзникналите националистически формации, които са мотивирани от бизнес интереси, и онези, които са възникнали с политически мотиви?
– Не мога да се ангажирам с конкретна оценка зад кои от тях точно стоят бизнес интереси. По принцип всяка партия, колкото и да стъпва върху социален импулс и готовност на привържениците й да споделят нейни идеи, се нуждае от онова, което преди години наричахме партийно строителство. Днес пък му казват политическо инженерство. Трябва да се има предвид, че създаването на организации и мрежа е абсолютно необходимо. Дори и онези, които в момента се намират на етап движения, имат нужда от това. Идеята, че партиите могат просто така да възникнат по някакъв естествен път, е неправилна. Изграждането на партия е къртовски труд. Дори и зад онези, които често изглеждат спонтанно възникнали, стоят усилията на сплотена група от хора, които са работели активно, често ежедневно. Мисля, че единственият начин да станат по-ясни скритите бизнес интереси, които стоят зад някои от партиите, е и политиците, и медиите да си позволяват да говорят повече за бизнеса.
Кои от националистическите партии имат шанс да влязат в парламента? Виждате ли перспективи за сериозно националистическо обединение, което да измести Атака от мястото й?
– Първото нещо, което и аз, и колегите ми посочихме преди време, е, че ако националистическите формации станат прекалено много, в крайна сметка нито една от тях няма да влезе в парламента. ВМРО на Красимир Каракачанов например винаги е имала склонност към обединения. Зад инициативата на Слави Бинев пък се подписаха хора с изключително разностранни интереси и професии. Тоест тя не съществува като структура на единомишленици, а като някакво обединение на хора с разнопосочни виждания. Първият естествен въпрос, който възниква при появата на нова формация, е какво носи тя. Има редене на листи и е ясно, че лидерите ще се наместят начело. Оттук нататък шансовете на останалите хора намаляват. Обикновено при подобни организации наблюдаваме, че три шепи хора правят една шепа.
Ако трябва да говоря хипотетично, друг вариант за коалиция е около Атака и формацията около телевизия Скат, въпреки че засега няма заявено подобно желание. Това е единият вариант за обединение.
Другият е, ако националистическите партии се насочат към обединение с някоя от големите партии. Тогава по-разпознаваемите лица ще намерят място в листите на по-големите партии и ще привлекат допълнителни 1- 2 процента. И това според мен е вариантът, към който ще се ориентират този тип формации рано или късно. Именно това е естественият път, а не другият – няколко малки субекта да се обединят и да се опитат да прескочат 4-процентовата бариера. Засега този вариант се осъществява успешно само от БСП – голяма партия, към която се присъединяват по-малки. Трябва да имаме предвид, че подобна стратегия следва да се прилага доста внимателно, защото СДС навремето съществуваше така и това до голяма степен стана и причина за неговия залез. Националистическата идея като конкуриращи се помежду си малки партии е едно, а като гравитиращи към две или три по-големи формации е съвсем друго. И трето е като три малки шепи хора, които са се обединили заедно.
На последния НИС на СДС имаше доста хора, които пожелаха партията да тръгне по различен път от този на ДСБ. Доколко е сериозен рискът за единството на Синята коалиция?
– В СДС се говорят много неща. Освен за ДСБ там се говори и че Любомир Павлов иска да си напазарува партия, както и че шефът на предизборния щаб на СДС е ходил да се кланя на Доган. И именно това убива СДС като партия. Излиза, че в нея хората говорят зад гърба си, а публично обсъждат единствено въпроса за или против ДСБ и Костов. Сред нещата, които се дискутират, са и печалби благодарение на съдружия, което пък пробива в публичното пространство като дискусия за широка дясна коалиция. Не мисля, че заиграването със Софиянски и Бакърджиев на президентските избори може да бъде окачествено по друг начин, освен като провал. Това, което аз не мога да разбера, е, че все пак Синята коалиция съществува като парламентарен субект и отстоява някакви позиции. Същевременно обаче всичко, което се говори публично в СДС, изглежда, е против тази коалиция. А онези, които говорят срещу Костов, мислят за някакъв друг тип сделки, за които никога не се говори публично. Това днес е големият проблем на СДС.
Взел ли си е поука от президентските избори Мартин Димитров?
– Доколкото си спомням, споразумението за президентските избори със Софиянски, Бакърджиев и другите беше подписано от шефа на предизборния щаб Борис Марков. В случая големият въпрос е за зависимостта на Мартин Димитров от Борис Марков. Както и доколко Борис Марков командва парада. Защото, след като той е подписал споразумението, което е довело до провал и след това остава в партията… Принципът в политиката при подобна ситуация е, че сгафилият се оттегля. Отчайващо е човек да си отиде в началото на политическата си кариера и затова има хора, които със зъби и нокти се държат. Един от тях е Борис Марков. За подобна грешка в партия като БСП например хората си тръгват. А малките партии имат още по-ограничен ресурс за подобни грешки. Струва ми се, че в тази възраст политиците отчаяно се борят да не си признаят грешките, които допускат. В българската политика вече сме виждали млади хора на ключови позиции, които грешат и после десет години наричат черното бяло.
Тоест вие смятате, че Борис Марков е подписал споразумението зад гърба на Мартин Димитров?
– Вижте, на президентските избори се получи един невероятен гаф, който предизвиква тежка криза в СДС. Той се прикрива и всички се правят, че такова нещо не е станало. Трябва да се поеме отговорността, но никой не го прави и така петното си остава върху СДС. Неспособността да се поеме отговорността за тежка грешка е нещо, което сме наблюдавали много пъти в тази партия.
Защо Борисов скри истинските причини за уволнението на Трайчо Трайков?
– Ако се върнем в годините назад, почти няма премиер, който да обяви публично причината за раздялата с ключови министри. От тази гледна точка Борисов спази традицията и премълча. Аз очаквам той да си плати цената за това. Както и очаквам в скоро време истинските причини за уволнението да станат ясни. Неказването на цялата истина при такава ситуация винаги води до започването на дебат. И винаги има известна горчивина, когато премиерът и бившият му министър започнат да спорят в публичното пространство. Спомнете си Костов и Бакърджиев. Всички бяха убедени, че причината за уволнението на Бакърджиев е корупция и въпреки това хората казваха: Той е знаел, защо чак сега го махна. След отстраняването на Мехмед Дикме също се стигна до противопоставяне. Тъй като Трайчо Трайков не е партиец, оставката му ще е свързана с по-малко негативи за кабинета. Няма обаче безболезнен начин за отстраняването на министри.
Как може да се справи ГЕРБ с недостига на качествени ръководни кадри?
– Управляващите за един доста дълъг период имаха възможност да избират хора извън парламентарната си група и извън партийните си среди. Тогава обвинението беше, че Бойко Борисов не посочва най-добрите от кръг от висококачествени специалисти. Когато трябва да номинираш някого от парламентарната група обаче, има много ясно очертани ограничения. Например не е логично да предложиш за министър човек извън ресорната комисия. Ако сравним кадрите на ГЕРБ с предишни мнозинства по критериите образование, професионален и политически опит, като цяло парламентарната им група е на по-ниско ниво. А конкретно по ресори може да се окаже, че нещата стоят и много по-зле. Но това е риск, който премиерът поема, за да си подсигури груповата подкрепа на партията. В областта на здравеопазването към момента Бойко Борисов е преценил, че е най-добре решенията да се вземат в рамките на парламентарната група.
