Ако финансовата и икономическата криза на Стария континент можеше да се разреши само с поредния междудържавен договор, досега отдавна да са я забравили. В повечето области европейските политици не са никак продуктивни, но когато става дума за изготвянето на някое ново споразумение или високоемоционална декларация, те нямат равни на себе си.
Сега, в навечерието на втория тур от президентските избори във Франция, на ход са лидерите на европейската левица. Хората на Франсоа Оланд и неговият немски партньор Зигмар Габриел правят всичко възможно, за да покажат на местните избиратели и на всички европейци, че водят упорита борба за благото на хората. Новата мантра, носеща се все по-упорито от техните редове, е: Не искаме само пакт, налагащ сурови икономии. Нужен ни е нов пакт, създаващ икономически растеж.
Интересен е фактът, че именно тези леви партии, които само преди няколко години проповядваха, че не всичко в този живот може да се обясни с икономическите теории за растежа, сега са най-големите привърженици на същия този растеж. Подобни идеологически трансформации обаче не са нещо ново сред европейския политически елит.
Естествено, абсолютно вярно е твърдението на френските социалисти и германските социалдемократи, че икономическият ръст ще облекчи създаването на едни по-балансирани национални бюджети. Приходите от данъци се покачват, намаляват новите задължения и съкращаването на отделни бюджетни пера вече не е чак такъв проблем. Но е истина също така, че продължителният икономически растеж трудно може да се появи в резултат на някакви административни мерки.
Строителният бум в Испания например се оказа сапунен мехур. Същото може да се каже и за бума на финансовите услуги в Ирландия. В момента в Испания има твърде много строителни предприемачи, а в Ирландия прекалено много банки. Тези обективни реалности едва ли ще се променят след написването и подписването на поредния европейски договор. Въпросните браншове трябва да еволюират и да се свият по естествен начин, въпреки че това означава много болезнени за служителите реформи. Политиците обаче в никакъв случай не помагат на хората, засегнати от съкращения, ако се опитват да създадат някаква изкуствена пазарна среда, която след време отново ще рухне. В крайна сметка структурните проблеми могат да се решат само посредством структурни реформи. Другото са приказки за лековерните и извинения за мързеливите.
Разбира се, политиката има своите неписани закони. При все че е съвсем наясно с всичко това, Оланд и неговият предизборен щаб продължават да сипят неясни обещания и да създават още по-неясни програми за стимулиране на икономическия растеж. Една от идеите е Европейската инвестиционна банка и Европейската комисия да изпращат повече пари на страните членки, с които да се подпомага растежа в тях. В което няма нищо лошо, само че за държави като Гърция и България пари и сега има достатъчно, но те не могат да ги оползотворят поради липса на конкретни проекти. Освен това механизми като Европейския фонд за финансова стабилност (EFSF) и Европейския механизъм за стабилност (ESM) вече разполагат със стотици милиарди евро, които също работят за създаването на по-устойчива бизнес среда, а оттам и в полза на бъдещия икономически ръст.
За съжаление тези главозамайващи числа не променят реалната обстановка в Европа, която е изключително тежка. Проблемът е, че обективно не са се променили конкретните икономически условия. В Испания, да речем, диктаторът Франсиско Франко залагаше много на туризма като водещ стопански отрасъл. В резултат на неговото почти 40-годишно управление испанците се превърнаха в народ от бармани и сервитьори. Днес страната има нужда преди всичко от инвестиции и реформа на своята образователна система, така че тя да започне да произвежда повече техници и инженери. Същото може да се каже и за редица други европейски държави, включително и за България. Ако подобен тип реформи не се състоят, икономическият растеж в Европейския съюз ще се окаже най-вероятно една поредна илюзия.
nbsp;
nbsp;
nbsp;
nbsp;
nbsp;
nbsp;
