Олевяването в Европа е все по-забележимо. В това няма нищо изненадващо – след около десетилетие на подчертано доминиране на партии и политики вдясно от центъра махалото тръгва в обратна посока. Това е нормално, нарича се алтернанс и изразява естествената склонност на хората да търсят по-надеждни отговори на възникналите и нерешени (или решени незадоволително) проблеми на обществото.
Изненадващи обаче са темповете и формите, които приемат промените. Преди всичко свидетели сме не просто на засилване на позициите на партиите вляво от центъра, а на цялостна и отдавна невиждана
радикализация от антисистемен тип
nbsp;
Независимо че някои чуждестранни и почти всички самоопределящи се като десни наши наблюдатели надават вик за тревога заради олевяването, резултатите на крайната десница са не по-малко стряскащи. Крах претърпяха не само умерено левите, но и умерено десните формации, и то за сметка на нови политици и групи, които отричат статуквото не по-малко енергично, отколкото левите им аналози.
Успехът на Марин льо Пен във Франция и на Златна зора в Гърция поставя не по-лесни въпроси, отколкото впечатляващото представяне на Жан-Люк Меланшон и СИРИЗА на Алексис Ципрас. Новото социаллиберално правителство на Румъния подсказа, че може да премести някои акценти на своята политика от Брюксел към Москва и Пекин. Всички те, мнозина други, а най-вече десетки милиони граждани на Европа, гласували за тях, поставят под въпрос и дори категорично отхвърлят редица аксиоми на развитието на Европейския съюз след Маастрихт.
Заедно с това радикализирането на Европа оспорва легитимността на съответните национални политически, финансови и икономически елити, които несъмнено носят основната отговорност за кризата (поради неправилни и недалновидни политики, а в редица случаи поради алчност и корупция), но упорито се стремят да пренасочат предявената тежка сметка за плащане към мнозинството обикновени европейски граждани. Преди пет години лозунгът Нека богатите плащат за своята криза! бе само екзотичен графит по стените на някои европейски градове. Днес това е един от основните белези на надигащото се електорално цунами.
Разбира се, различните видове критика към досегашните политики и лидери подлежат на дискусия, а някои са видимо несъстоятелни. Това, което няма как да бъде пренебрегнато, може да се сведе до три въпроса, на които мнозинството европейци искат отговор и няма да миряса, докато не го получи. Ако някой – както в големите европейски столици, така и в София – мисли, че може да премълчи или да се измъкне с общи лафове, дълбоко греши и горчиво ще съжалява.
Първият съдбовен въпрос е:
защо се случи кризата
и кой е виновен?
Нито американският истаблишмънт (въпреки заканите на Обама и неговата администрация), нито еврокрацията, нито британските, френските и немските политици досега са дали убедителен отговор, още малко са потърсили реална отговорност. За изкупуване на токсични активи бяха хвърлени трилиони, отнети от обществото и данъкоплатците, виновни няма. Европейската комисия, Меркел и Саркози наложиха на Гърция жестоки икономии, но не си направиха труда дори проформа да изяснят кой опоска почти 400 млрд. евро.
Разточителните публични разходи и липсата на реформи са значимо, но не и единственото обяснение, още повече че в продължение на повече от три десетилетия страната се управлява от две редуващи се партии и три поделили си сферата на влияние фамилии. Същото важи за многогодишната доминация на Берлускони в Италия. Изглежда, е много по-лесно е да прехвърлиш вината на милиони мързеливи гърци и неплащащи данъци италианци, отколкото да посочиш и да потърсиш сметка от стотина събратя по висините на европейската политика. Но подобна позиция е неубедителна и пренася основателното недоволство и възмущение от отделни представители на елитите към елитите като цяло и към принципите на системата.
Европейската комисия реши да се допита до 500-те милиона европейци какво да се прави, но твърде късно. Апелът на Вивиан Рединг Без права няма бъдеще! е верен, но безнадеждно закъснял. Искаме или не, в дневния ред на Европа вече са други въпроси, като например докъде ще ни доведе този модел на европейска интеграция и всъщност в чий интерес работи той. Досега всичко се обясняваше, оправдаваше и планираше с оглед на една неподлежаща на съмнение истина (точно тази и никоя друга) – обединена Европа няма алтернатива и си струва жертвите. Тази аксиома вече е оспорена, поне в сегашните си конкретни измерения, и оттук нататък предстои да бъдат подложени на безмилостен дебат всички съответни измерения на националните политики и решения. Именно тук е голямото предизвикателство към десните политики и политици, защото преобладава становището, че последните десетилетия са протекли под тяхна егида.
Може да се спори дали неолиберализмът е единственото или истинското дясно, както например пледира Евгени Дайнов. Но по-важно е, че по-голямата част от европейците смятат, че днешните трудности са плод на дясна политика. А, както е известно от Уилиям Томас насетне, ако хората възприемат нещо като реално, те се държат към него като към реалност. Някои национални елити ще издържат изпитанието, други ще последват съдбата на изчезнали и изчезващи политически динозаври. Тук шансовете в момента са наклонени в полза на силите вляво от центъра.
Следващият, още по-важен въпрос е
а сега накъде?
Иначе казано, какви политики да бъдат възприети, за да се овладее и преодолее кризата, и то на цена, която мнозинството от европейците са готови да платят.
nbsp;
Вече е ясно, че мантрата Жестоките икономии нямат алтернатива не само не е вярна, тя е вече отхвърлена като политически и морално нелегитимна. Бунтът на французите и гърците скоро ще бъде последван от италианци, испанци, вероятно и българи, но тогава ще дойде часът на истината за левицата. Защото засега олевяването на Европа е само потенциална посока, европейците са вече твърде недоверчиви и ще искат нови политики, а не старо съдържание в нова, грабваща окото опаковка.
Истинското предизвикателство пред европейските леви в краткосрочен план не е дали ще си върнат по-голямата част от властта, а дали са готови за нея. За съжаление (казвам за съжаление, тъй като мисля, че алтернатива е нужна) засега няма симптоми европейската левица и водещите европейски леви партии да са готови с нов стратегически проект.
Дори след победата на Оланд е ясно, че нито новият френски президент, нито повечето от европейските му колеги, още по-малко – българските социалисти, имат някаква яснота как ще се излезе от кризата. Те просто са изправени пред възможността да вземат голям и задължаващ кредит, който не е ясно как и дали въобще ще могат са върнат.
Но нека не се притесняваме за европейските леви, да видим как стоят нещата у нас. Самият факт, че въпреки непрекъснато влошаващите се условия, агонията на малкия и средния бизнес, пауперизацията на все по-широки слоеве БСП не може да се превърне в убедителна алтернатива на ГЕРБ. Въпросът не е дали могат да победят ГЕРБ на избори – сигурно е възможно, а дали, ако отново влязат в управлението на страната, ще правят нещо по-различно от подвизите на тройната коалиция. Социалистите може и да се оправдават с партньорите си, но истината е, че за осем години в опозиция и четири години във властта единственото, което роди политическият им гений, бе плоският данък. Нима сега ни предлагат нещо ново, по-различно, по-добро? Няма спор – управлението на ГЕРБ е ужасяващо слабо, небивало по своята некомпетентност и хаотичност, шокиращо с примитивизма на своите ръководители. Но основните му опоненти очевидно не могат да предложат своя версия на изход от кризата и това личи най-ясно от махленския характер на съперничеството между Първанов и Станишев за председателското кресло на БСП. Нито единият, нито другият, нито предполагаемите им екипи успяха да сътворят и предложат за дискусия в партията и обществото поне една смислена нова политика. С подобна продуктивност социалистите може и да влязат във властта, но скоро отново ще се върнат в познатото си оптимално състояние – на шумна и безсмислена опозиция, предлагаща единствено някакъв социален отдушник, ако не броим обезпеченото охолство на своята изцяло дясна по стандарт и начин на мислене върхушка.
Така логично стигаме до третия въпрос – кога и в какъв вид
ще дойдат новите?
Новите партии, новите лидери, новите идеи, новото обединяващо нацията вдъхновение.
Днес е безпощадно ясно, че дори най-добрите образци на старите елити са напълно изчерпани. Лазар няма как да бъде възкресен – нито вляво, нито вдясно, нито чрез странни политически хермафродити. Нужно е – особено в българската политика – ново поколение субекти, нови не в смисъл, че ще дойдат от Марс, а като ново мислене, нова отговорност и ново осмисляне на професията на политика.
Съвсем не е случайно, че наред с опитите като нещо ново да ни бъде предложено претоплено старо започват да си пробиват път нови инициативи, нови групи от хора, нови подходи към проблемите, които през последните десетина години единствено се натрупват и замитат под килима. В това отношение, колкото и да сме специални, ние няма да направим изключение от световните и европейските тенденции. Въпросът е кога, как и най-вече – на каква цена.
Александър Маринов
nbsp;
