Ако всеки побелял през годините на управление косъм на главата на премиера съответстваше на по милион, заделен в българския фискален резерв, нямаше да има нужда България да емитира нов дълг, за да погаси стария. За космите се оплака неведнъж самият премиер, а сметката с милионите е правена от финансисти-самодейци… Ала, така или иначе, вече повече от три лета след последните парламентарни избори (5 юли, 2009 г.) мнозина все още не могат да си обяснят стремглавия възход на Бойко Борисов. Подобно на един от учителите си в политиката – Симеон Сакскобургготски, неговото избиране дойде като бунт на електората срещу традиционния политически елит и фасадната демокрация. За разлика от царя обаче, Борисов усърдно култивира и продължава да поддържа имиджа си на антисистемен политик. Дори и като делегира правото да взема решения на някой друг.
Флиртът с медиите
Днес Борисов често има кисел вид. Виновни са му и кризата, и тройната коалиция, с която не се умори да се оправдава, и другите опозиционни партии, но все по-често и медиите. Парадоксално, защото пътят му към славата започна именно от страниците на вестниците и от телевизионните емисии. Въпреки че преобладаващата част от медиите в държавата го подкрепя, не му харесва, че не е разбиран и обожаван от останалите. Недоволството му от журналистите расте с наближаването на края на мандата. Но досега не е имало министър-председател, който да се е харесвал особено с медиите.
Въпреки това Борисов продължава охотно да споделя интересни неща пред камерите. Включително и такива, които го злепоставят. От интервю, разпространено през седмицата, стана ясно, че прихванатият разговор между него и шефа на Агенция Митница Ваньо Танов е бил що-годе автентичен с изключение на няколко ругатни по адрес на Първанов, които според премиера са били изрязани. Това означава, че той си призна за натиск, който е оказвал върху Танов за решаване на проблем на покойния вече бизнесмен Михаил Михов (Мишо Бирата). Откровеността, с която го направи, е направо плашеща. Защото подобен непукизъм може да идва само от човек, който не се притеснява, че след като излезе от властта, може да бъде преследван от прокуратурата.
Фамилиарната искреност, която толкова много се харесва на народа и която иначе е сред силните му страни, може да го постави в неприятни ситуации. И вероятно ще го стори. Не за първи път виждаме как престоят във властта притъпява чувството за самосъхранение. При предишните премиери беше малко по-лесно – съветниците можеха да им кажат да ограничат медийните си изяви. Сега е по-деликатно, защото Борисов без камери и микрофони е като цветето без вода и слънце – няма как да разцъфти и да живее.
От устата на премиера могат да се чуят и други истини – никой досега например не си е позволил да каже, че медийните босове имат връзки с мафията. За съжаление той не посмя да каже повече, защото конкретиката би довела до въпроса какво прави държавата по въпроса. И само по-критично настроените към кабинета медии ли са свързани с мафията или и проправителствените ? Борисов демонстрира, че прави разлика между политическия и корпоративния натиск върху свободното слово, коментирайки, че проблемът на свободата на медиите не е, че им влияело правителството, а че това правели техните собственици.
Герберизиране на политическото пространство
Въпреки че изглежда по-уморен, отколкото когато се закле като министър-председател на 29 юли 2009 г., Борисов все още е завидно енергичен за своите 53 години. Какво прави той обаче във времето, в което не реже лентички, не работи по важни държавнически дела и не играе футбол или тенис? Мисли си за народа, разбира се! За какво друго? Така през май, след обиколката в страната, при която видя поочукан от времето и дъждовете пътен виадукт, той си призна пред журналистите, че не можел да спи от снощи. За да не допуснат задълбочаване на премиерската меланхолия след има-няма два дни, всички парламентарни групи подкрепиха намерението му да се направи бърз ремонт на пътните съоръжения, които се намират в риск. Тоест на тези, които бе видял с очите си. Това е стилът Борисов – умението да въвлечеш в популисткия си танц дори и своите противници. И на този дансинг той е по-умел от всеки.
Признанието му, че няма приятели, носи и по-дълбок смисъл извън чисто личния план. Повечето от партиите, с които ГЕРБ са имали вземане-даване, в момента не се намират в особено добра форма. Още по времето, когато беше главен секретар на МВР Борисов, бе недолюбван от голяма част от НДСВ, а окончателният им развод настъпи с изграждането на ГЕРБ.
Смъртоносен танц
Веднага след спечелването на парламентарните избори Борисов даде заявка, че няма да разчита на съюз със Синята коалиция. Три години по-късно и ДСБ, и СДС са маргинализирани, а поне засега изглежда, че ще участват поотделно в изборите. След безобразията на Волен Сидеров и сие пред Баня Башъ в София ГЕРБ се дистанцира от Атака. Нейната парламентарна група в момента се намира на санитарния минимум от десет депутати. Първата и засега единствена партия в Народното събрание, която остана без парламентарна група още през 2009 г. беше РЗС. Тогава Яне Янев обвини управляващите за разцеплението. Така твърди за Атака и Сидеров – с уточнението, че роенето се дължало на това, че ГЕРБ искали да откраднат субсидията им. При отказа на НИС на СДС от споразумението за Синята коалиция Мартин Димитров също съзря дългата ръка на управляващите.
Какво представлява това – естествени процеси в политиката на балканска държава или ченгеджийска постановка на властта? Малко е параноично във всичко да се вижда намесата на управляващите. Няма преки доказателства за това, че Борисов или ГЕРБ са участвали пряко или непряко в раздробяването на политическия пейзаж. ГЕРБ обаче, тъй като не разполага с абсолютно мнозинство в парламента, (за това им липсват четири гласа) е най-заинтересован независимите депутати да са повече. Изключително интересен, разбира се, е фактът, че 18 от 24-имата независими народни представители са декларирали принадлежност именно към тях.
Следствие на това ГЕРБ получават по около 50000 лв. държавна субсидия на тримесечие за всеки един от тях. Няма доказателства 18-те да получават под някаква форма пари от субсидията, която са пренасочили, въпреки обърканите и некоординирани обяснения, които даде ГЕРБ, когато около темата се разшумя. Депутати, към които БАНКЕРЪ се обърна, не можаха да обяснят защо независимите предпочитат да се декларират към ГЕРБ, но според едно от мненията да си към управляващата партия давало известни предимства и било свързано с престиж.
С Бойко – зле, без Бойко – още по-зле
nbsp;
Бойко Борисов се оказа огромна изненада за всички, които го подцениха и гледаха на него като на сезонно явление, което ще премине бързо. Не по-малка изненада очаква и онези, които смятат ГЕРБ единство за авторитарна, полумилиционерска партия, родена заради особеното време на жестока криза и носталгията по твърдата ръка. Сериозното явление тук не е Бойко Борисов, а демонстрираната готовност на българите да се откажат от относителната си свобода, за да получат по-голяма сигурност (която всъщност е доста спорна).
Най-големият номер, който премиерът може да погоди на политическата ни класа, обаче вероятно тепърва предстои. Това ще стане, ако той реши да се оттегли от политиката. Неведнъж, когато е ставало напечено, Борисов е заплашвал да си подаде оставката. Блъфовете му обаче са като на покерджията, който знае, че разполага с най-силните карти на масата, но блъфира, за да се забавлява с реакцията на противниците. Ако го нямаше него, срещу кого биха се консолидирали вътрешно БСП, ДПС, партиите на Костов и Кунева?
В момента единствено властта и бойковизмът са по-силните каузи от антибойковизма.
Димитър Ганев
България няма ресурси да отглежда гражданите си
Харалан Александров, социален антрополог, пред в. БАНКЕРЪ
Как се промени България за трите години от началото на управлението на ГЕРБ?
За трите години от изборите България се промени драматично. Това, което виждам, тъй като пътувам много, е, че провинцията е бедстваща. Европейските програми, които започнаха, специално програмата за селските райони, на която съм консултант, са закъснели. Ако тези мерки бяха започнали преди пет-шест години, може би хората можеха да се възползват от тях. Това, което ги спасява от глад, е емиграцията и ако имат близки, които да им изпращат средства.
Доколко проблемът е само в държавното управление? Няма ли и обективни причини в световната криза за това, че нещата в България не вървят?
Извън съмнение кризата е ключовият виновник. Ние можем да функционираме в лошо управление, когато има растеж, макар и спекулативен. Но когато няма приходи на лесни пари и е нужно добро управление, трагедията е пълна.
Свързано ли е управлението на ГЕРБ с възроден манталитет на необходимостта от твърда ръка?
Не бих казал, че е свързано с този манталитет, той по-скоро го експлоатира. Никога не си е отивал, за да бъде възстановяван, винаги си е бил тук. Това е характеристиката на културата на зависимост и заучена безпомощност, която винаги сме отглеждали с цената на себезатриване. Тя се реализира и в семейството, когато отглеждаме децата си, и в училище, и, разбира се, в държавното управление. Лидерството, което този тип култура поражда по необходимост, е популистко, безотговорно и се разгръща много повече в света на фантазиите, отколкото в реалността.
Мислите ли, че във връщането към подобен стил управление има бунт срещу неолиберализма?
Не мисля, че неолиберализмът беше разбран, той по-скоро беше изстрадан като усещане за захвърленост в чужд и непознат свят, в който никой не те е подготвил да оцелееш. В този смисъл копнежът по силната ръка, по патернализъм и някакъв тип загриженост на държавата е разбираем. Но е очевидно контрапродуктивен. Ако трябва да сме честни с хората, трябва да им кажем, че държавата няма ресурси за дундуркане и отглеждане.
