Александър Маринов
Македонският превод на популярната холивудска поредица Умирай трудно-Пукни со зор, прибавено към заглавието на тези редове, пасва много добре на днешната българска политика, в която почти всичко ново е полузабравено старо, а старото упорито отказва да приеме неизбежния си край, докато се превърне в посмешище. Политическото умиране (на личности и организации), което би могло да се случи с достойнство и по този начин да укрепи традицията, у нас се е превърнало в илюстрация на популярната представа за политиката като мръсна работа.
Ако става дума за партии еднодневки, създадени изкуствено или възникнали заради интересите на отделна клика или персона, този водевил едва ли заслужава особено внимание. Но когато на сцената за своето
финале гранде
излезе партия, свързана с целия български преход, наблюдателността е необходима – не само заради вярното обяснение на станалото, но и заради последиците за бъдещето. Особено ако визираме Съюза на демократичните сили – политическата организация, изиграла ролята на основен двигател на демонтажа на старата система и (поне на теория) автор на новия, демократичен обществен проект.
nbsp;
Първите десет години на българския преход бяха белязани в значителна степен от създаването, възхода и упадъка на СДС – както постиженията, така и грешките на трансформацията са неделими от тази организация, нейните елити и лидери. Имат известно основание тези анализатори, които твърдят, че краят на българския преход в действителност започва с края на СДС.
Разбира се, леталното заболяване (или по-точно, износване) на синята партия не е от днес, нито дори от драматичното поражение на изборите през 2001 г. след едно, общо взето, успешно управление.
Неизбежният край бе предопределен от самия характер на
стратегическите цели на СДС
И присъединяването към НАТО и Европейския съюз, и постигането на трайна финансова стабилност, и структурните реформи в промишлеността и селското стопанство, и реформата на администрацията бяха безспорно важни цели, но инструментални, а не съдържателно самодостатъчни. Постигането им имаше смисъл, доколкото създаваше определени предпоставки за реализиране на дългосрочни национални приоритети, които така и останаха неясно и непоследователно формулирани и дискутирани.
В този смисъл може да се приеме, че твърде близкият хоризонт на развитие на СДС бе обусловен от дефинирането на неговата идентичност като дясната българска партия единствено на базата на антикомунизма (по-точно казано, антибесепеизма). Вярно е, че десните по принцип не проявяват склонност към разгърнати идейно-политически доктрини, но липсата на такава в условията на цялостна смяна на системата изигра фатална роля – и за сините, и за българското общество като цяло. Самият автор на теорията за края на историята Френсис Фукуяма много скоро призна, че
идеологиите не умират
а просто се модифицират. От такава идеология имаше нужда и българското демократично преобразувание, най-вече за да определи контурите на нашата бъдеща идентичност, ценностните ни принципи и цената, която сме готови да платим за постигането на стратегическите си цели.
СДС не пожела, а от един момент нататък очевидно нямаше и ресурси да предложи такава идейно-политическа конструкция. Поради това така и не можа да изгради достатъчно ясна и същевременно динамична, подлежаща на саморазвитие политическа идентичност. Двете опорни точки – да станем нормална западна страна и да правим точно обратното на БСП – се оказаха слаби, неустойчиви и дори подвеждащи. Първо, защото има различни (в т.ч. и от гледна точка на идеята за нормалност) западни, т.е. демократични общества, и което е по-важно, се оказа, че и там нормалността не е веднъж завинаги дефинирана и също се нуждае от критично преосмисляне. Второ, защото избраният за единствен противник – БСП, много бързо мутира, иззе смятаните за най-важни оръжия на опозицията и към началото на настоящия век на практика бе по-десен от самоопределилата се за такава българска десница. Оттук до декларирането и реализирането на митологемата за необходимостта от край на противопоставянето и поляризацията имаше само една крачка и тя бе брилянтно осъществена от организаторите на мадридския десант.
nbsp;
В един момент се оказа не просто, че всички обявени големи цели на СДС са постигнати и нови от същия мащаб не могат да бъдат измислени. Много по-тежко отражение имаше друга, наистина парадоксална последица – преобладаващата част от българското общество на практика отрече ролята на сините за постигнатото, или по-точно бяха им отнети активите и оставени единствено пасивите.
Големият дефект на българското раздържавяване – приватизиране на печалбите, национализиране на загубите – се върна като бумеранг върху СДС. Всъщност, трагедията на СДС започна с
девалвирането на миналото
а не от загубата на перспектива. Една от големите, непростими грешки на елита на СДС бе, че не успя да защити постиженията на своето управление през 1997-2001 г., когато независимо от грешките и злоупотребите бе постигнато впечатляващо възстановяване от достигнатото катастрофално състояние. А само с носталгията по бурните емоции от първите години и с кадрите от един невероятен митинг политика не се прави. (Впрочем партията на Меглена Кунева се отказа от символиката на 1990-та, защото усети, че тя не й носи никаква печалба.)
Липсата на идентичност, и то концептуализирана, а не интуитивно налучкана, направи края на това СДС неизбежен, но конкретният начин и момент на политическата кончина се оформиха под влиянието на бързо и драстично спадащото ниво на политическото ръководство на сините. Драмата се превърна във фарс до голяма степен зарази изпълнителите на главните роли. Всяко следващо ръководство на СДС бе все по-слабо и разединено. Липсата на политика и дефицитът на личности доведоха нещата дотам, че вече почти
никой не се интересува от СДС
и неговата съдба. Дори и собствените му членове. Трагикомичните перипетии около избора на нов председател на синята партия може би най-добре бяха илюстрирани от случка в средноголям български град, където членовете на местния син клуб не бяха допуснати да гласуват заради неплащане на членски внос, а местният им ръководител обясни, че не изпълнявал въпросното уставно задължение, защото нямал време да се занимава с това.
Една партия и нейните ръководители се познават най-добре по поведението си в тежки времена. За разлика от БСП, която винаги съумяваше да преодолее или поне да прикрие вътрешните си различия в критични моменти (на съответната цена, разбира се), СДС не издържа бремето на поражението и се впусна по спиралата на вътрешните междуособици.
При това вътрешната битка постепенно обсеби много повече ресурси от тези, отделяни навън – към политическите опоненти и най-вече за диалог и партньорство с обществото. Разделението за или срещу Костов например се превърна в много по-фатален вододел вдясно, отколкото естествените различия с други политически формации и предлаганите от тях решения.
След като бе тежко и необратимо отслабена и лишена от идентичност, традиционната десница се
превърна в лесна плячка
за тези, които първоначално имаха нужда от емблемата й, а в момента имат изгода единствено от кончината й. Ако оставим настрана личните мотиви, ясно е, че и ГЕРБ, и новата формация на Кунева имат интерес не от бъдещо партньорство със СДС и ДСБ, а от тяхното изчезване – не толкова заради избирателите им, колкото заради премахването на конкуренцията, колкото и немощна вече да е тя. Именно затова ГЕРБ и свързаните с управляващите икономически и медийни среди вложиха огромни усилия да бъде разбита Синята коалиция, а партията на Кунева на свой ред с очевидно удовлетворение прибра множество нови и стари бегълци от потъващия син кораб. Оттук нататък шансовете за оцеляване са минимални – както за СДС, така и ДСБ, въпреки наличието на опитен и волеви политик като Костов. Като изключим вероятността от някакво възстановяване на Синята коалиция (което трудно ще бъде прието от половината СДС) или изненадващо политическо салтомортале, всички логически аргументи сочат, че десните остават извън следващия парламент, а в България това означава политическа кончина.
Кога и как точно ще отрони последен дъх традиционната десница не е ясно, а и вече не е толкова важно. Важни са изводите и поуките, включително и защото опитите за сглобяване на някаква нова десница повтарят дори в още по-лош вариант старите грешки – липса на идентичност и дори съзнателно размиване на рамките й, декларативна подкрепа за максимално общи и неподкрепени с реални политики ценности, коалиционна всеядност, манипулация на обществото вместо добронамерено партньорство. Като прибавим окаяното състояние на политическите върхушки и тоталната лидерска суша, става ясно, че идващите нови десни неизбежно ще повторят грешките и съдбата на СДС. С една-единствена разлика – без да могат да създадат поне някакво впечатление за ентусиазъм и обществена енергия. И съюзите, и движенията в края на краищата се правят от хората, а не от записаното в партийните устави.
