О-о-о-бичам почивните дни,
лято, морето –
с пълни джобове е най-добре.
Това е припевът на нашумял български хит това лято, изпълняван от Криско.
Много празници, много нещо. И при тройната, и при сегашната коалиция.
Нека има почивки за хората! Като не може да им се даде друго, дай им почивни дни, пък те, нищо че нямат пари, все ще подредят трапезата.
Ако запитате някой какво точно се е случило на 6 септември и какво ще празнуваме четири поредни дни следващата седмица, много е вероятно да ви отговори: Не знам, ама ще има време и да се напием, и да изтрезнеем. Ето защо, преди да започнем същинския анализ на тема Защо сме такива?, нека припомним: Съединението на България е актът на фактическо обединение на Княжество България и Източна Румелия през есента на 1885 година. То е координирано от Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК). Съединението се извършва след бунтове в различни градове на Източна Румелия, последвани от военен преврат на 6 септември (18 септември, нов стил) 1885-а, подкрепен от българския княз Александър I.
Сега по-кротко! Да обясним нещата без излишни емоции. Мърфи твърди, че всеки професионалист расте в йерархията до нивото си на некомпетентност. На това ниво вече животът става спокоен и мил – като София през август. Така стоят нещата на лично, махленско, общинско, държавно и регионално ниво.
А сега – разликите. Топмениджър в САЩ взима 350 млн. долара годишно, първата му оперативка е в 6.00 ч. сутринта и затова живее в 50 кв. м до офиса си и има да взима 16 години отпуск. (Става дума за реален главен редактор на Ню Йорк Таймс.) Той е стигнал до това дередже, като е учил и работил много и почивал малко.
У нас в 6.00 на крак кажи-речи са само ватманите, като дори и те 50 кв. м ги нямат за нищо.
В американските университети студентите се утрепват да станат отличници, и то не за стипендийката мила. А за да получат като награда… 1-2 безплатни предмета, които допълнително да изучават следващия семестър.
В България родителите клечат пред университета да кажат кандидатстудентската тема и треперят дали точно тази не е отхвърлена от отрочето му с железния мотив Това няма да се падне. После пращат лютеница и пари, за да може детето да си поживее, защо сега му е времето.
Все пак да помислим още малко по-дълбоко, почти до предела на менталните си възможности. Еквивалентите на нашенското име Иван се среща по цял свят, само че под различна местна звукова форма. Нека го видим този среден местен Иван какви ги върши. Защо например Жан произвежда 30% по-малко БВП от Джон; Хуан – 50% по-малко; а нашият Иван изкарва толкова, колкото да купи колата на Хуан след десетина години зверско каране?
Джон:
Празнува 4 юли, Деня на благодарността, Коледа и… толкова;
яде хамбургер и пие кока-кола за 15 минути на обяд;
не пуши и почива една седмица годишно.
Жан:
празнува 20 официални, национални и регионални празници годишно;
обядва и полива с кило вино в продължение на два часа;
пуши при всяка микропауза;
а типичната му отпуска в Прованса трае 14 дни.
Хуан:
празнува над 20 дни в годината;
обeдът му започва в 13.00 ч. и, естественое преминава в сиеста;
пуши и под душа;
отпуската му е поне 20 дни.
Иван:
тази година има 27 неработни дни – официални и национални празници, част от които се отработват (отседяват) след това;
когато не работи, а пуши, е прието да се казва, че е зает;
сипва гроздова в шкембето;
след обяд го кара на бира и на девиза: Шо изкопаме до обед, тва ша е;
отпуската му е месец, а болничните – срещу 5 лв. на ден за доктора – още толкова.
Къде е проблемът?
Свихме безработицата от над 20% до около 7 на сто преди кризата по две причини: разнасянето на чинии или денкове с китайски стоки по 1 лв. и копането на открито, които глътнаха огромни маси от необразовани или деквалифицирани хора. Други попълниха едномилионната армия на гастарбайтерите, която се изнесе за 23 години. Но дойде кризата и извади на улицата предимно първите, деца на майката природа, силови техници. А тези с дипломите взеха да не стигат и уморени от тежкото време започнаха да се изнежват.
Нашето правителство обаче се грижи за хората и отпуска почивки пред и зад всеки празник. Те и избори идват догодина, избирателят трябва да е свеж и на себе си, за да прецени еднозначно единствено правилния начин за гласуване.
И се върна социализЪма, изкристализирал в шопския фолклор: Колко и малко да ми плащат, толко, колко аз можем да им не работим – не могат.
Жалко само, че с празници и почивки модерна и благосъстоятелна държава не става.
Чавдар Цолов, шоп
