Непосредственият повод да напиша този текст са оживените коментари по повод предишната ми статия във в. БАНКЕРЪ, посветена на новата фаза на българския политически инженеринг. Благодарен съм на всички, удостоили с внимание разсъжденията ми, най-вече на тези, които ги оспорват. Сред тях бих отбелязал мой отколешен опонент, който ми припомни една отдавнашна и също предизвикала спорове статия (ГЕРБ – шедьовър или провал на българския политически инженеринг?), публикувана в същия вестник през есента на 2007 година.
Ползата от критиците и критиките – и в публицистиката, и във властта – е, че обръщат внимание на грешките ти. Както е известно, средносрочното и дори краткосрочното предвиждане на събитията в обществото е сложно и доста рисковано начинание. Вярно е, че немалка част от прогнозите ми са се оказвали неверни, особено когато съм изневерявал на основния си методологически принцип в политическия анализ – сценарното мислене. Да, ГЕРБ не се провали на изборите през 2009 г., каквато възможност бях предвидил през 2007 г. – напротив, спечели ги доста категорично.
Но, от друга страна, убеден съм, че в основната си оценка се оказах прав – ГЕРБ се реализира в крайна сметка не като шедьовър, а като провал на българския преходен политически инженеринг. Затова смятам, че вече е време да се говори за наследството на ГЕРБ, разбирано не само като преки последици от това управление и неговия упадък, а преди всичко като
поуки в дългосрочен план
Не претендирам тук и сега да изчерпя темата, по-скоро бих се радвал, ако сложа началото на една необходима дискусия.
Преди за изложа тезата си по същество, трябва да направя две кратки, но съществени уговори. Първо, някои от опонентите ми или не разбират, или изопачават смисъла на критиката ми срещу ерзац плурализма, създаван от българския политинженеринг. Не само че не съм противник на плурализма, точно обратното – убеден съм, че нужните на България политически формации и политици могат да се появят само след голям брой неуспешни, но автентични опити да се създаде нещо ново. Проблемите идват от усилията да се създадат политически образувания, предназначени да служат не на определени значими публични интереси, а на егоистични частни такива, при това (в български контекст) задоволявани в противоречие и за сметка на публичното благо.
Ако перифразираме Конфуций, днешната политическа ситуация в България предоставя чудесни условия за разцвет на поне сто политически идеи и съответен брой формации. Няма нищо страшно, ако част и дори повечето от тях са популистки – това е световна тенденция. Един от най-важните стрес тестове за сериозната политика е способността й да издържи на конкуренцията на популизма.
Второ, за разлика от тези, които са убедени, че една политическа партия и нейните лидери се доказват в спечелването на властта, нейното консумиране в един завършен мандат и като кулминация – спечелване на втори мандат, аз споделям съвършено друга гледна точка. Големият въпрос е
за какво се употребява властта?
nbsp;
Власт за лично и групово обогатяване, власт заради самата власт, власт заради чувството за мисия, власт заради реформи, издигнати на пиедестала на непогрешимостта – всичко това вече ни е познато. Вече е пробвано и отхвърлено. Смисълът на властта, на реформите и реформаторството е да подобрява живота на хората в материален, но и в духовен план. Второто често се подценява. В този смисъл тотално неосъществената заявка на ГЕРБ, че идват на власт, за да попълнят дефицитите на справедливост и произтичащата от тях критично ниска степен на легитимност на демократичното устройство, е по-голям провал от несъмнено влошените материални параметри на живота на девет десети от българите.
Дори ГЕРБ да спечели втори мандат – което смятам за невъзможно да стане по относително честен и законен начин – и дори да успее да остане във властта в някаква коалиционна конфигурация, това няма да промени оценката за неуспеха на този амбициозен експеримент. Най-много, подобно на НДСВ, да успеят да заметат следите от злоупотребите с властта, което има смисъл само ако следващото управление и най-вече обществото са достатъчно снизходителни и не се заровят по-надълбоко в произхода на богатствата, придобити чрез тези злоупотреби. Със и без втори мандат експериментът ГЕРБ се оказа относителен и абсолютен провал.
Под относителен провал имам предвид една условна оценка от типа цена-полза.
Възвръщаемостта от конструирането и въвеждането на ГЕРБ във властта е нищожно ниска предвид огромните инвестиции, изразходвани за целта. Това е валидно дори за тези, които днес се приемат като основните печеливши от управлението на ГЕРБ. Дори тези, които са спечелили стотици милиони и може би милиарди, вероятно в крайна сметка ще се окажат на минус. Защото цената на проекта ГЕРБ е внушителна, и то не само по български критерии. И защото спечеленото по този начин днес вероятно ще трябва да се връща с лихвите утре.
Нека припомним, че изграждането на ГЕРБ и преди всичко на личния ореол на Бойко Борисов не бяха въпрос на случайност или на инициатива от квартален характер. Ако проследим случилото си през последните поне десет години, ще видим, че в изграждането на
публичния образ на баш-гербера
бяха вложени системно и настойчиво огромни политически и медийни, т.е. финансови ресурси. И до днес не знаем със сигурност кой е главният инвеститор (вероятно става дума за своеобразен консорциум), но ясно е едно – към такива инвестиции не се подхожда безотговорно. Стратегията за изграждането на мита за небрежния бараба – страшилище за политиците и престъпниците (две категории, които у нас често се припокриват), бе майсторски изпипана. И като главен секретар на МВР, и като кмет на София Бойко Борисов получаваше огромно медийно внимание и в същото време бе обект на доброжелателност, незапомнена до този момент. Няма спор, че нито един главен секретар на МВР до Борисов и след него, и нито един кмет на столицата не е бил така боготворен от българските медийни и журналистически среди. С риск да обидим Борисов на тема мъжественост, ще допуснем, че това едва ли се дължеше главно на разнежените сърца на репортерките и на отделни главни редакторки на медии. Играта бе много по-сериозна.
Не може да се отрече, че до определен момент развитието на проекта ГЕРБ протичаше по
най-добрите образци на жанра
(Почти) никой не задаваше на изгряващата политическа звезда неудобни въпроси, всяко действие срещу Борисов се натъкваше на незабавно и многократно по-силно противодействие. Именно защото операцията бе много добре стартирана, си заслужава да се запитаме – кога и защо се оплеска работата.
Някои биха възразили, че на управляващите нищо фатално не се случило, въпреки съществения спад на одобрение те продължават да бъдат на челна позиция, и засега не се вижда убедителна алтернатива. Вярно е, че засилващият се критицизъм към управлението не се прелива в подкрепа за старата и новата опозиция. В този смисъл не наблюдаваме характерния за нормалните демокрации относителен провал на управляващите. Дори да не спечелят следващите избори, ако не допуснат груби грешки, ГЕРБ могат да си осигурят място и в следващото управление. Но тук идва сакралният въпрос –
ГЕРБ може да остане
във властта, и какво от това? Със сигурност едва ли някой трезвомислещ човек ще се наеме да твърди, че това е добрият модел на управление на страната.
Симфоничната поема Бойко Борисов спасява България последва съдбата на типичните български участия в конкурса на Евровизия. Важното е не дали и как ГЕРБ и Борисов ще останат (евентуално и за известно време) във властта, а какви изводи ще си направим като общество от случилото се през последните пет години.
Първият извод е свързан с начина, по който ГЕРБ и Борисов употребяват властта до момента. Този начин условно може да се раздели на два периода. Първият, розов,етап бе до спечелването на централната власт и изправи изгряващата политическа звезда пред класическа дилема – дали да се опита да употреби по-разумно властта от предшествениците си, да не повтаря грешките им и да запази някакво влияние, след като престане да разчита изцяло на губещия опора популистки вот.
Това не се случи. Двойният полумандат на Борисов като столичен кмет обаче не реши, нито постави основите на решаването на сериозните проблеми на жителите и гостите на града.
Затова на втория етап усилията бяха насочени към няколко крупни, материални, набиващи се на очи реализации, което да примами достатъчно избиратели за следващата фаза. Така се роди свърхупованието на магистралите, спортните зали, или, както образно бе характеризирана тази политика, на Асфалт паша. Но генерална промяна в манталитета и съдържанието на държавните политики не настъпи, имаше само смяна на хората с претенции за генералски пълномощия. Мнозинството от хората не ги огря, идва време да се плаща сметката за мегапроектите .
Оттук и вторият съществен извод – дори и най-добрият популистки сценарий за поредната силна ръка се проваля, ако няма поне известна видимост, че тази ръка може да свърши някаква общественополезна работа. Нещо повече, случаят с Борисов доказа, че самата идея на българския полит-инженеринг – създаване и издигане на власт на дистанционно управляем политически водач със съответно обкръжение – има ограничен по същество и във времето срок на употреба. Определена категория хора не са в състояние да осъзнаят разликата между изкуствено създаден образ и действителност. От тази гледна точка днес Борисов съвсем не е толкова управляем, колкото е бил в началото на проекта.
От казаното логично следва въпросът -какви са възможните последици от
заника на проекта ГЕРБ?
Най-общо, сценариите са три: опит за конструиране и издигане на нова, доминираща популистка формация, сглобяване на многокомпонентна, слаба, неустойчива и поради това по-лесна за контрол управленска коалиция, патова ситуация и вакуум във властта. Те са тема за отделен анализ, но засега като най-вероятен се очертава вторият сценарий. Което не вещае нищо добро за страната в стратегически план.
Александър Маринов
nbsp;
