Проектопромените в Търговския закон, които фиксират срока на разплащане между фирмите и държавата, плачат за Конституционен съд. Преди две седмици правителството прие изменения, според които, ако фирмите не се разплатят в рамките на 30 дни, задълженията им автоматично излизат в просрочие с всички произтичащи от това негативни ефекти. Става дума за плащания, по които в договорите не са предвидени по-дълги срокове. Държавата обаче отново се ползва с преференции – за нея този срок е 60 дни.
Със сигурност вносителите ще оправдаят тази разлика с разпорежданията в европейската директива 2011/7/EC За борба със забавянето на плащания по търговски сделки. Само че в нея има текстове, даващи възможност сроковете за плащане да са до 60 дни – не повече. И това се казва в чл. 3 на директивата.
В същото време в чл. 4 на същия този европейски документ е посочено, че плащанията между държавата и фирмите също трябва да са в рамките на 30 дни от получаването на фактурата. Държавите членки могат да удължават сроковете максимум до 60 дни за всеки публичен орган, икономически дейности от промишлен и търговски характер, пише в директивата. Плащанията на институциите, предоставящи здравни услуги, също могат да бъдат признати за редовни, ако бъдат извършени в рамките на 60 дни от получаването на фактурата. Това изискване е много важно за болниците у нас, които дължат за доставки близо 350 млн. лв. на бизнеса.
Никъде обаче в директивата не се казва, че е редно държавните структури да са по-привилегировани в плащанията си спрямо частния сектор. А когато няма подобен род европрепоръки , би трябвало да се прилагат основните положения в българското законодателство, закрепени в конституцията на страната. Тя предвижда равнопоставеност на различните видове собствености – частна, държавна и общинска. Въпросът е изключително важен, защото у нас държавата е може би най-големият инвеститор. Вземете например пътищата. Изграждащите ги компании имат куп подизпълнители, на които, ако Търговският закон бъде променен, ще трябва да плащат в рамките на 30 дни. Държавата обаче ще може да бави дължимите на изпълнителя пари 60 дни, без да понася санкции за това – наказателни лихви например. Така ще възникне едномесечен разрив между паричните потоци към основната фирма изпълнител и от нея към подизпълнителите. Такива разриви или се пълнят с вземане на оборотни кредити, които въобще не са евтини, или водят до просрочия и до влошаване на финансовото състояние на компаниите. И ако подобна порочна практика бъде узаконена, това означава, че равнопоставеността на различните видове собственост у нас е само на хартия.
