На 20 септември през 1916 г. е издигната кандидатурата на Иван Вазов за Нобелова награда за литература. Той е номиниран от професор Иван Шишманов.
Вазов не получава наградата. С нея е увенчан някой си Карл Густаф Вернер фон Хейденстам, шведски писател и поет, член на Шведската академия от 1912 г., един от ярките примери за неудачните избори на Нобеловия комитет.
Акад. Иван Вазов е наричан често патриарх на българската литература. Творчеството му е отражение на две исторически епохи – Възраждането и следосвобожденска България. Иван Вазов е бил и министър на народното просвещение от 7 септември 1897 г. до 30 януари 1899 г. от Народната партия.
Повече от десет години след отпечатването на първото си стихотворение Вазов се изявява само като поет. В началото на 1881 г. за нуждите на новооснованото списание Наука написва спомените си Неотдавна, които са и дебютът му като белетрист. И в първата си повест – Митрофан (по-късно Митрофан и Дормидолски) използва спомени – този път от пребиваването си в Берковица. В първото десетилетие след Освобождението прозата на Вазов се опира главно върху непосредствените му впечатления от последните години на робството. Като белетрист Вазов израства твърде бързо. Още през 80-те години той създава най-големите си постижения в областта на художествената проза – повестите Немили-недраги и Чичовци и романа Под игото. Повестта Немили-недраги е посветена на живота на революционните български емигранти в Румъния, а акцентът пада не върху историческите личности, а върху хъшовете – безименните герои на историята.
През 90-те години и по-късно вниманието на Вазов е привлечено преди всичко от съвременността. На реалността след Освобождението той се отзовава и през 80-те години с хумористичната повест Митрофан и Дормидолски, с недовършения разказ за предизборната демагогия Нов свят и нови людье (по-късно Кандидат за хамама), с разказите за Сръбско-българската война (Вълко на война, Писмо до дядо попа в с. К. и Стоянчо из Ветрен, Иде ли?), с които слага началото на късия разказ в българската литература. Но едва през 90-те години съвременността става обект на Вазовата белетристика. По това време излиза и романът му Нова земя, който е своеобразно продължение на Под игото. Романът пресъздава моменти от живота на Княжество България и Източна Румелия от Освобождението до Съединението (1885 г.), като Вазов проявява и свои политически пристрастия. На съвременния живот той откликва най-често с кратката форма на разказа, която през 90-те години на 19 и началото на 20 век става основна в прозата му.
Голям дял в художествената проза на Вазов заемат пътеписите му. В тях Вазов редува пейзажите с географски, исторически и етнографски бележки, осведомителния тон с белетристично изображение, лиризма с хумор.
Интересът към създаването и развитието на български следосвобожденски театър стимулира първите драматургични опити на Вазов, които имат успех сред публиката и проправят пътя на младата българска драматургия. Популярност му донасят драмите Хъшове, Към пропаст, Борислав и Ивайло и комедиите Службогонци и Вестникар ли? които са нов етап от развоя на българската драма след Васил Друмев и Добри Войников.
Още от края на 19 век произведенията на Вазов са широко разпространени и извън България. Преведени са на повече от 50 езика.
