Във време на финансова суша българите заорахме в историята. Да вземем например кончината на патриарх Максим. Човекът си отиде на 98 и го изпращаме с тъжни песнопения, национален траур и всенародно поклонение. Но видима тъга за най-дълго властвалия предстоятел на Българската православна църква няма. Коментарите за покойния са от Осанна до Разпни го. Медиите наблегнаха на първото, интернет форумите – на второто. Четирите десетилетия на църковния престол Максим подели между червения тоталитаризъм и синята демокрация, но така и не разбрахме вярващ ли е всъщност, или атеист. Първите двайсет години църквата беше сведена до овехтяло украшение, вторите я еманципираха до бизнес кръг. И понеже през цялото това време паството не усети духовното водачество и подкрепа от негово светейшество, ще трябва да се довери на историята.
Тя е обаче крайно объркана. В началото – конституция с член първи, сетне разкол, последван от победа над разкола… А днес охранени митрополити със златни ланци, часовници бижута, черни джипове и американски лимузини… Повечето предводители на паството се оказаха доносници на бившата Държавна сигурност според комисията по досиетата. Патриархът Максим не бил сред тях само защото бил на щат. Та не е ясно осиротя ли без него църквата, или се отърва.
Докато правим отчаяни опити да преглътнем историческата истина за 40-годишното патриаршеско битие, ни заля приливната вълна на стогодишнината от Балканската война. Там на пръв поглед нещата изглеждат далеч по-избистрени, но пък Доган размъти дълбините, изравяйки някакво етническо прочистване. Трябвал му общ прочит на историята. Сякаш такъв е възможен. Ами не е и никога няма да бъде, докато има държави, етноси, религии и изобщо каквито и да било човешки групи с различни характеристики и интереси. А тях ще ги има навярно во веки веков. Така че исторически прочити много… За българите войната е освободителна, за турците – завоевателна, а понятието българомохамедани, които се разделили по въпроса, бе вкарано в употреба доста по-късно. На убеждението ни, че сме изгонили османските нашественици от наша земя, връщайки ги по родните им места пет века по-късно, отвръщат с аргумента, че сме изгонили хора, които не са завоювали Кърджалийско, а са родени там.
Парадоксалното е, че трезвите гласове в случая прозвучаха нелепо. Шумната парламентарна разправия с четене на декларации по темата в сряда (7 ноември) трябваше да бъде отрезвена от просветлението, че злоупотребата с историята е заради изборите – така Доган постигал електоралната си цел. Многократно усилена от другите партийци, които по подобен начин злоупотребиха с историята за своите електорални цели. Никой не остана назад…
Да, но от историята не е никак лесно да се отървеш. Тя не е локва, в която да се пазиш да не цопнеш. Връхлита те отвсякъде и по всяко време. Последователно се заблудихме, че сме се отърсили от тоталитаризма, доносничеството, атеизма, от Тодор Живков, от щерка му Людмила, от Коминтерна и неговите балкански зулуми и от какво ли още не.
Светлина в тунела има ли? Има, и още как! Трудно е например да всееш исторически смут по въпроса за вампира в Созопол. Към него и към мощите на Йоан Предтеча засега няма етнически, политически или религиозни претенции. Вампирът върши добра работа, въпреки че за нищо не става. Но пък забитият в него кол крие опасности. Колко му е левицата да оповести, че става въпрос за акция срещу някой народен изедник, а десницата да провиди терор срещу държавността? Ами ако Доган и църквата решат да направят свой прочит (разбира се – не общ)? Тогава пак ще трябва да се потопим в историята. Дано само не се удавим в нея.
nbsp;
nbsp;
nbsp;
nbsp;
nbsp;
nbsp;
