Към българския политически елит и отделните му партийни сегменти може да бъдат отправяни разнообразни упреци. Но има и своеобразен общ знаменател, който определя катастрофално ниското доверие към институциите, партиите и политическите водачи у нас. Това е всеобщото и задълбочаващо се чувство за несправедливост на обществената уредба. Донякъде и особено в някои периоди работеха обяснения като прехода, кризата, югославското ембарго, наследството на комунизма. Във всяко от тях има (някаква) доза истина, но истинското обяснение е свързано с користното, алчно, лицемерно и на всичко отгоре късогледо до глупост поведение на българските политически големци – на тези 40-50 души, които решават какво ще става в България. Някой би възразил, не без основание, че те самите са неавтономни, сламени хора, на които друг дърпа конците. И така да е, отговорност пред обществото носят те, а не кукловодите, тъй като гражданите тях избират, те получават публичните правомощия.
Това е почти
пълен, всеобщ провал
защото принос към драстичните форми и мащаби на социалната несправедливост в България имат всички партии и правителства, управлявали страната след 1989 година. Не твърдя, че вината е еднаква, нито степента на злоумишленост. Но отговорността пада върху всички и особено върху последните три правителства, с оглед на провежданите от тях подоходни, данъчноосигурителни , здравни и образователни политики, в същността на които, следва дебело да се подчертае, има трогателна приемственост, така нетипична за българските политици. Приемственост, която се дължи не на принципи, а на оголен и озъбен егоистичен интерес на една самозабравила се котерия.
Много често се опитват да ни внушават, че българинът се чувства недооценен, ограбен, мамен, с една дума, поставен в несправедлива социална среда поради някаква своя психическа непълноценност.
Няма несправедливост, има изкривени представи за действителността. Не едно правителство е твърдяло, че остава недооценено от хората, които всъщност живеели много по-добре, само че били неспособни да го оценят. Вярно е, че тази защитна тактика достигна гротескови форми при днешното управление, но не е измислена от ГЕРБ. Всички правителства през последните десет-дванадесет години фактически не само правеха едно и също, но и го оправдаваха по горе-долу един и същи начин.
Истината обаче е друга. Без да са експерти по финанси или социална политика, голяма част от българите забелязват реалните промени в условията на живот, които при това са толкова съществени, че просто няма как да останат незабелязани. Ето само един пример –
преразпределението на данъчната
и осигурителната тежест между различните подоходни групи на населението за периода 2001-2011 година. Ако нискообразованата работна сила (която по правило получава най-ниски възнаграждения) е поемала през 2001 г. 9 на сто от общата данъчна и осигурителна тежест, то през 2011 г. тя става почти 22 на сто, т.е нараства почти два и половина пъти. Точно обратна промяна наблюдаваме при най-богатите данъкоплатци, тези с брутни месечни доходи над 2000 лв – ако през 2001 г. те са поемали 39.4 на сто от общата данъчна и осигурителна тежест, през 2001 г. тя спада до 10,6 на сто, т.е. намалява цели три и половина пъти. Тази последователно следвана от политическия елит стратегия на преразпределение на общата данъчна и осигурителна тежест от високо към ниско и средно доходните групи на населението има съвършено закономерни последици – тя прави бедните още по-бедни, а богатите – още по-богати, т.е. води до задълбочаване на и без това голямото подоходно и социално разслоение в българското общество. Най-ощетени, особено от въвеждането на плоския данък и премахването на необлагаемия минимум, са хората с ниски доходи и част от хората със средни доходи. И най-вече – семействата с непълнолетни деца, за голяма част от които разполагаемите месечни доходи на член от семейството остават
далеч под прага на бедността
Тези промени пораждат и ще пораждат неизбежно нарастване на социалното напрежение и все по-масово разпространение сред огромното мнозинство от българите на чувството, че живеят в несправедлива държава. Нещо повече, тази политика противоречи на Европейската социална харта, която формулира като основна ценност и цел нарастването на социалната кохезия между страните от ЕС и вътре във всяка страна.
Но ако бремето в полза на обществото е разпределено несправедливо, какво може да се каже за другата страна на уравнението – за това, което хората получават за труда си.
Тук също сме се наслушали на различни басни – че производителността на труда изоставала драстично от средната за Европа, че повишаването на доходите застрашавало финансовата стабилност, че трябвало да се премахнат всякакви ограничения през пазарните фактори, които единствено регулирали адекватно възнагражденията на работната сила. Само че и това е лъжа. Ето само някои факти, при това почерпени от официалните статистически данни, които, както знаем, за доста податливи на политически влияния.
Първо, налице е съществено изоставане на нарастването на реалните работни заплати спрямо нарастването на брутния вътрешен продукт на глава от населението, като за 2011 г. индексът на това изоставане в динамиката е почти 2.5 пъти. Разбира се, правилно е да се отбележи, че тази последователно провеждана рестриктивна подоходна политика не просто е несправедлива, тя е крайно недалновидна, антидържавническа, защото силно подценява ролята на човешкия капитал в развитието на страната.
И тъй като политиците често спекулират с повишаването на минималната работна заплата и го представят като някакво повсеместно повишаване на доходите, нека ясно обявим фактическото положение на нещата. За една голяма част от населението – не само нискоквалифицираните работници, но дори и при средно образованата и квалифицирана работна сила, крайно ниски остават размерите на средния разполагаем месечен доход на член от семейството, съпоставен със средно необходимата месечна издръжка на член на тричленно, да не говорим за четиричленно семейство. В момента, заедно с месечните добавки за едно непълнолетно дете, разполагаемият месечен доход остава малко над 50 на сто от необходимата месечна издръжка на семействата. За каква справедливост въобще можем да говорим при такива числа?!
Но и тук проблемът е много по-сериозен. В ситуация, когато нацията се топи, и то бързо, от отрицателния естествен прираст и задържащата се на високи нива емиграция на практика държавата предопределя по-нататъшно
задълбочаване на демографската криза
Една голяма част – и като брой, и като относителен дял – от семействата с непълнолетни деца у нас са принудително поставени в режим на оцеляване. Именно тук са основните причини за загубата на повече от милион млади и предимно образовани българи, избрали изхода на Терминал 2, но и за масовото укриване на лични доходи с множество други преки и косвени социални и икономически потребности.
Трудно може да се възрази, че нито едно правителство и нито една управляваща политическа партия през последните десет години не идентифицират и не поставят на сериозна експертна и обществена дискусия тези проблеми. Хората на власт не искаха и още не искат да ги посочат, разискват и търсят обосновани, ефективни, но и справедливи решения.
Към горепосочените факти трябва да прибавим още няколко: все по-ограничения достъп на все по-значителна част от населението до публичното здравеопазване, неефективната правораздавателна система и поразяващата корупция, използването на държавната власт за лично и групово обогатяване, фактическата абдикация на държавата от нейни незаменими регулаторни функции или поставянето на тези функции в услуга отново на определени интереси. Това също не е ново и не е вина единствено на днешните управляващи. Ако тяхната отговорност е по-специална, това се дължи на обстоятелството, че идеята за преодоляване на
дефицита на справедливост
бе издигната като стожер на техните критики към предишните управления и на предизборната им програма. На практика обаче през наближаващия финала си мандат на ГЕРБ България стана една още по-несправедлива държава.
И коренът на злото не е в едни или други конкретни властници. Той има системен характер – начинът на подбор и липсата на действен обществен контрол над т.нар. български политически елит. Преодоляването на все по-крещящата социална несправедливост може да бъде реално започнато само ако бъде изцяло подменен не просто този елит, но и правилата, по които той се рекрутира, действа и променя. В противен случай социалният взрив е неизбежен.
Александър Маринов
