Който контролира съзнанието на хората, той контролира и действителността, прозрял Ерик Артър Блеър, известен като Джордж Оруел, някъде в средата на миналия век. Съвременни медийни наблюдатели от България пък установиха, че журналистите у нас правели вечния избор между салама и свободата. Българското прозрение бе подарък за телевизионните работници, тъй като стана факт навръх професионалния празник на телевизията – 21 ноември. Тогава, на конференцията Медии без филтър, организирана от фондации – борци за медийна независимост, стана ясно също така, че нашата медийна демокрация била дефектна.
Ако хипотетично се съгласим с наличието на подобен тип обществен порядък, как така той ще е дефектен, при положение че най-свободни са държавните медии? Няма начин! Тези експерти нещо не са на себе си. Те самите са провели тайно и анонимно проучване сред не един и двама, а цели 22-ма журналисти. При това от различни като тип и обхват медии и региони. Та същото изследване стигнало до парадоксалния, но само на първо четене, извод – в момента държавните медии са по-свободни, отколкото частните. Ако и това е дефектна демокрация, здраве му кажи! Някой да се е осмелявал да си помисли подобни неща по времето на тройната коалиция? Или дори при Сакскобургготски?
Според Юлияна Методиева от Българския хелзинкски комитет БНР е номер едно по свобода на изразяването. БНТ също била сред отличниците по този показател. Какво му е дефектното тогава? И Би Би Си може да си мечтае за такава дефектност.
Авторът на констатацията – д-р Иво Инджов, дори анализира причините за явлението. Основната била, че нямаме цензура в класическия смисъл на думата – някой представител на държавата, който да стои в редакциите и да казва това става за публикуване, това – не. Има други средства за цензуриране, например когато министър-председателят праща SMS-и на журналисти и изразява своето несъгласие с едно или друго предаване, с една или друга позиция, казва Инджов, цитиран от БГНЕС. Методиева от Хелзинкския комитет обаче го контрира. Ние сме потърпевши на лошата практика, на изключително влошената медийна среда и на феномена, политическия субект Бойко Борисов, който успя да въведе в редакционните политики нещо невиждано – преди той да вдигне телефона, във вестниците вече знаят какво искат, отбелязва тя. Следователно доктор Инджов е нещо недоскив – цял министър-председател макар и виртуално стои в редакциите и определя това – да, това – не е за публикуване. Какво иска Инджов? Някой неук учен или пък недорасъл политик да върти този бизнес? То е ясно, че съзнанието на всички във властта е обсебено от Б. Б., но самият той няма как реално да стои и в редакциите. Все едно Симеон Дянков или Цветан Цветанов да хукнат да режат лентичките на магистралите поединично.
Друга техника на цензурата, смята Инджов, е когато министри се обаждали в изданията. Това било публична тайна. Е, добре, амасамо премиерът ли да върти телефони?
Медийният специалист разкри още, че дефектността идвала и от финансирането с държавни пари на средствата за информация и пропагандирането на европрограмите. По думите му когато една медия спре да критикува властта, веднага потичат парите. Иво Инджов препоръчва да няма свещени крави в критикуването на властта и дава за пример случая с Би Ти Ви и отразяването на протестите срещу Закона за горите. Прави са си хората от частната телевизия, ще отразяват това, което те преценят, нищо че народът, дори и СЕМ скочи срещу тяхната обективност. Както се казва – нали е демокрация, на когото не му харесва, да щракне с дистанционното. Да не би пък по другите програми публиката да е разбрала нещо по-различно? Но най-голямата драма за Инджов била автоцензурата.
Ситуацията прилича на `89 година, но по други причина. Има 15-20 торби с пари, които са си купили по една медия за всеки случай, страната пак е пред фалит, пак десетки хиляди фирми са по очи, категоричен е пиар експертът Арман Бабикян. Според него нямало нужда да се чудим защо стана така с медиите. С кое друго не стана така?, пита той. Изборът между това да работиш за читателите си или за собственика, респективно за министър-председателя му, е направен, заключи Бабикян.
Изследването на медийните борци без филтър за свобода е направило още един титаничен извод, че у нас нямало свободни медии. Дори гениално прозряло, че журналистите подготвяли информации, които обслужвали единствено корпоративните интереси на собствениците на издания, радиа и телевизии. Все неща, за които никой досега не е и предполагал, че могат да съществуват. И то в нашата държава. И то по време на управлението на ГЕРБ. Възможно ли е някой редови гражданин за европейско развитие на България изобщо да си помисли да контролира медиите? Някой пита ли се кой контролира неговото съзнание?
За нас е абсурдно почти шест години след началото на членството на страната в Европейския съюз да участваме в проект за свободата на словото. Но е въпрос на гражданска отговорност да участваме в натискането на паник-бутона, когато България е на последно място в ЕС по свобода на словото, призна Аспарух Панов от фондацията Фридрих Науман. Въпросът на експертите бил – кой ще ги чуе? Ами, то и аз това се питам.
Такива изследвания са кукуруз за устата на неправителствени формирования, които отчитат дейност, организирайки диспути по тях, особено в края на годината. Ако трябва да бъдем честни обаче, изводите им няма да допринесат за свободата на словото. И то по никакъв начин. От повтаряне на едно и също ползаняма. Нито пък от едни и същи констатации. На журналистите не им е до празни приказки по време на седенки, нито им е до избор. Саламът е с пари. Вместо да се тюхкат как и защо е станало така, че един човек да владее съзнанието на цялата гилдия, експертите да предложат поне две-три адекватни способа за деконтролиране на съзнанието от един човек. Което едва ли може да стане само с просветителски похвати. И няма как медийната ни демокрация да е дефектна. Щом четете това, със сигурност не е.
nbsp;
nbsp;
