Във време, в което светът кипи от граждански бунтове заради орязани социални придобивки и права, българинът като че ли стои и спокойно съзерцава изчезващите си перспективи. Та на този фон доматеният протест на Николай Колев-Босия и инициативата Доматена революция дори изглеждат героично (виж стр. 48). Макар да е спорно доколко мятането на домати по парламента е най-подходящият начин за изразяване на несъгласие. Не заради друго, ами защото разходите за почистването отново трябва да дойдат от общата хазна. Срещу тази сграда през годините са летели и много по-опасни предмети.
Засега управляващите не изглеждат особено притеснени от протестите, които са сравнително малобройни. Ден преди шествието за отмяна на пълната забрана за тютюнопушенето българският премиер беше забелязан да пуши пура на балкон в Министерския съвет.
През седмицата лидерът на БСП Сергей Станишев неловко се опита да се пришие към доматения протест на Босия,като запита ГЕРБ в парламента дали ще арестуват всички. Не би било зле той да си припомни с каква несъразмерна сила правителството му разгони събралите се пред Народното събрание на 14 януари 2009 година. Дори след като пространството беше прочистено, органите на реда продължиха да преследват ученици по улици и градинки.
Шествията на пушачите и протестите, които организираха БСП, Атака и ГОРД, са различни, но си приличат по това, че издигнаха политически искания. Онова, което запълва площадите и улиците обаче, е усещането за споделена съдба. Най-свидната жертва на комунизма и последвалият го варварски преход беше изчезналото усещане за общност и солидарност. Именно то дава енергия на хиляди европейци да излязат и да принудят властта да се съобрази с исканията им. Не платените автобуси, които разкарват протестиращи туристи из страната, не красноречивите и харизматични оратори или Фейсбук. В това е и основната разлика между тях и нас. Вместо да задействат инстинктите за обединение, бедността и липсата на сигурност, издигнаха в култ в България единичното спасяване.
Задънената улица, до която стигна светът, и липсата на ясни алтернативи увеличават политическата роля на протестиращия. Колкото и немощен да изглежда българският отклик, той не бива да бъде подценяван. Показателен за рисковете от запалването на искрата бяха стихийните събирания в цялата страна след случая Катуница от септември 2011 година. С всички уговорки, че навлизаме в криминалното, масовите палежи на коли, обхванали страната, също може би отчасти са били мотивирани от социалноикономическата безизходица.
