Преди един век Димитър Благоев формулира едно твърдение за възможното установяване на социализма в България, станало известно като теорията за трите четвърти. Според него преходът към социализъм (както Благоев го е разбирал) зависи на три четвърти от външни и едва на една четвърт от вътрешни фактори. Въпреки че и преди, и след 9 септември 1944 г. тази постановка на основоположника на българския социализъм е била премълчавана и дори оспорвана, развитието на събитията я потвърди напълно. Впрочем, това важи за всички големи обществени обрати в новата ни история и е създало навик за постоянно оглеждане и ослушване откъде и как ще се зададе решаващият външен фактор.
Предвиждам възражението, че подобна постановка е тривиална, защото всяка малка страна е играчка в ръцете на големите сили. Това е популярно и наглед убедително твърдение, което има една голяма слабост – просто не е вярно. Историята и съвременността ни предлагат поредица от примери за малки държави, които са намерили начин да постигнат невероятен скок към просперитет, конкурентоспособност и международен авторитет.
От Ирландия до Южна Корея и от Финландия до Сингапур – тези и всички подобни истории на успеха са крайно специфични в детайлите, но имат общ знаменател – способността на националните елити и лидери да намерят модуса за приличане на подкрепата на големите и силните за реализиране на собствени приоритети. Да не говорим за двете чудеса на Конрад Аденауер – като кмет на Кьолн през 1918-1928 г. и като канцлер на Германия след Втората световна война.
Външните фактори са безспорно важни, но по-важно е друго – дали едно общество и неговите водачи умеят да вникнат в тяхната сложна конфигурация и да изработят стратегия за осмисляне и реализация на националния интерес. Всяка успяла нация е успяла, защото в даден момент е поставила и намерила решение на съдбоносния въпрос
кои сме ние, какво искаме
nbsp;
И как можем да го постигнем при даденото съотношение на външните фактори. Забележете – част от тези външни фактори могат да бъдат враждебни, т.е. несъвместими с нашия интерес. Други могат да бъдат приятелски (не защото сме им симпатични, а просто защото интересите ни в нещо и донякъде съвпадат). Но и в двата случая те са нещо различно от нас и не бива да правим фаталната грешка да се слепваме с тях, да се опитваме да се представим и действаме като част от тях. Позитивно решение може да бъде намерено единствено като осъзнаваме и оценяваме адекватно различията и съвпаденията в интересите. Тоест ако дефинираме собствената си идентичност.
За съжаление като нация и политически елити България винаги е страдала от синдрома на предрешването в одеждите на онези, които сме приемали за силни, за решаващи външни фактори. С отделни изключения винаги сме се стремили да бъдем най-верният съюзник и сме го възприемали като гаранция за светло бъдеще. Което винаги е водело до лош край, макар и по различен начин и в различен хоризонт. Крайно време е да
поемем юздите на живота си
nbsp;
И да се запитаме честно – какво искаме да сторим сами или по наша инициатива, а оттук – какво е нужно, за да можем да го направим. Което означава да придобием знания и умения и да сме готови да платим съответната цена. Но – наши знания, умения и платена от нас цена, а не нечии други.
Досегашната практика, наистина оказала се ефективна, поне за някои и до време, е противоположната. Тя се изразява в непрекъснатото легитимиране на националните решения с нечие друго, външно мнение. Причината е в три дефицита – дефицит на отговорност, дефицит на знание, дефицит на достойнство.
Като прибавим неизменното изкушение да се злоупотребява с национални цели и ресурси в полза на лични и групови цели, става ясно защо днес у нас е по-убедително, когато се каже, че дадена мярка е изискване на Брюксел, а не плод на съгласие в обществото или дори израз на решителна воля на политическия елит. По същия начин непрекъснато се търси внос на репутация – у нас вече се смята за много по-важно да те похвали Европейската комисия, а не да ти вярва и да те подкрепя собственият върховен суверен – българският народ.
Изначално деформираните ценностни и прагматични основи на българската евроинтеграция – като нещо, което ни се дава, внася отвън, а не като нещо, което трябва да използваме (като лоялни партньори, а не като васали) – по неизбежност имаха цена и днес дойде време за плащането й. Присъединяването към ЕС бе внушено на българите като гаранция за предоставяне на по-добър живот за всички и само при едно условие – да сме изпълнителни и послушни. Така ни внушаваха от Брюксел и най-вече собствените ни политици, малцина от които имат куража и потенциала да измислят и отстояват нещо наистина наше.
Нямам предвид само материалния стандарт на живот, това профанизиране чрез метода копи-пейст засегна самата сърцевина на европеизацията – утвърждаването на политическата и гражданската традиция на върховенство на закона и демократично управление. Проблемът не е в това, че Брюксел не е толкова решителен, колкото трябва, а в това, че политическата воля на Европа не може да преобрази политическата култура и държавността (по-точно липсата на такава) в България. Европа е ориентир и поука, а не шаблон, още по-малко – поръчител по кредит, който си теглил, без да знаеш защо.
Обещанието българските институции да се превърнат в буквално копие – по външен вид и тамошни стандарти за ефективност – на европейските бе неизпълнимо и се върна като бумеранг. Резултатът е не само липса на обществено доверие в българските институции. Има нещо много по-лошо – гражданите вече
не вярват на себе си
nbsp;
на своята способност да променят нещата. Те – поне част от тях – вярват и се уповават само на Европейската комисия.
Един погрешен и вреден урок от петгодишното ни членство в ЕС е наложилото се масово убеждение, че единственият работещ начин да се въздейства върху нашите политици е не чрез избори или протести у дома, а чрез институциите на ЕС. Българите се надяват (ако все още се надяват нещо да се промени към добро), че ако родното им правителство не желае да ги разпознае като свой суверен и като източник на цялата законодателна, изпълнителна и съдебна власт, то ЕС отговорно и съзнателно ще защити човешките им права. Това изглежда приемливо, защото все пак дава пряк достъп до привидния единствен работещ коректив на преките ни избраници. Но всъщност е само плацебо. Тази рецепта не работеше, дори когато Съюзът процъфтяваше. А днес, когато е в криза, вече не само не помага, а дори поражда рискове от внос на кризисни влияния.
Търсенето на помощ от брюкселските (берлинските, вашингтонските и други) три четвърти може да ни създава илюзията, че лекуваме заболяването на държавата си. Но дори някаква помощ да дойде, тя няма да осигури трайно решение. То е другаде.
Желаното състояние е ясно като параметри и (засега) напълно неясно като начин на постигане. България би имала добра перспектива само ако придобие капацитет – чрез своите елити и лидери – да оценява адекватно заплахите и възможностите, да формулира стратегически цели и ги материализира в добре
балансиран национален интерес
nbsp;
На практическо ниво това означава способност да изработваме позиции и да ги вплитаме в европейските политики далеч преди да се постави за разглеждане въпросът кой колко пари ще получи за тези политики. Този капацитет има и политически, и административен, и научен, и граждански компонент, нещо повече – може да бъде адекватен само ако тези компоненти са равностойни в пълноценността си.
Пътят към това желано състояние е много по-сложен и рискован. Защото единственият път напред е категорично отричане на статуквото (правила, механизми, групи и личности) в публичната власт. Пътят, по който вървим днес, не води в храма. Водачите ни водят в блатото, а не в обетованата земя. Отхвърлянето на статуквото без яснота за алтернатива изглежда опасно и дори авантюристично. Но понякога, за съжаление, е единствената разумна възможност.
