Липсата на необходимото минимално допустимо равнище на образованост, компетентност и личен опит е една от най-уязвимите точки на днешния политически и управленски елит на страната. И преди сме виждали по върховете хора, които явно са надхвърлили нивото си на некомпетентност, но такова чудо не е било. При това някои от предишните екзотични персони поне имаха известно чувство за реалност и си позволяваха дори да се самоиронизират (нека припомня знаменитото Ега ти държавата, след като аз съм й вицепремиер!на Нейчо Неев).Днешните са си повярвали тотално и се мислят като титани на мисълта и делото. Което не може да мине и не минава без последици, най-вече за милионите простосмъртни граждани.
Примери за поразяващия ефект от управленското невежество виждаме навсякъде. Ще става и още по-лошо. Възниква логичният въпрос – а не беше ли възможно, съзнавайки скромните си възможности,
управниците да се заобиколят
с по-знаещи и опитни хора, които да ги съветват по въпросите, очевидно надхвърлящи тавана на знанията и опита им?
Теоретично – да. На практика обаче стана обратното. Управниците се оградиха със себеподобни, дори по-лошо – с по-посредствени от тях, вероятно за да могат да блеснат на техния фон. Точната пропорция на добронамерено невежо покровителство и користен политически патронаж могат да бъдат определени във всеки конкретен случай, но крайните резултати са поразително еднозначни във всички сфери и на всички нива.
Има и изключения, но те само потвърждават правилото. Нещо повече, повдигат доста тъжни въпроси относно
връзката между компетентност и морал
и относно лекотата, с която личната преданост подменя истинската същност на лоялността на съветника към неговия политически ръководител.
Разбира се, проблемът не е от днес. По коридорите на Министерския съвет и министерствата отдавна се подвизават странни персонажи, надуто титулувани съветници – членове на политическия кабинет на премиера или министъра. Някои от съветниците на предишния премиер например станаха известни със скандални подробности от личния си живот или от изтекли подслушани разговори, показващи откровен лобизъм на границата на престъплението. И преди, и сега сме се нагледали на млади и напористи хора, които имат минимален (или никакъв) управленски, професионален и житейски опит и много трудно биха могли да съветват когото и да било, камо ли висш държавен ръководител. Дефицитът на реални знания и умения те компенсират с арогантност и яростна лична преданост.
Точно тук е една от най-опасните подмени на фундамента на политическото съветничество. Най-важното изискване към знаещия човек, решил да помага на публичните ръководители, е, както казва Аарон Уилдавски, да може
да говори истината на властта
А говоренето на истината означава да можеш да кажеш не си прав на този, който вероятно вече се мисли за полубог. За да го направиш, не е достатъчно да вярваш и да се кланяш на личността, от решаващо значение е да си верен на каузата. Истински стойностната кауза не предполага автоматично жертва на личностите, но при възникване на противоречие личността трябва да отстъпи на заден план.
Но това не става по две много важни и твърде зловредни обстоятелства. Първото е, че по-голямата част от партиите и личностите, ръководили България през последните десетилетия, на практика са страдали от липса на кауза. Те просто са говорили различни неща, които хората са искали да чуят, чули са ги и са повярвали. След това обаче е дошла отрезвяващата реалност.
Съвсем не е странно, че днешните управляващи обещаха десетки неща, от които след това с лекота се отметнаха. Това е последицата от компетентните съвети от рода на да потушим пожара, пък после все някак ще се оправим. Да, те без съмнение се оправиха, но милиони хора вече са на границата на оцеляването. А беше напълно възможно да бъдат направени малки, но реални стъпки за подобряване живота на хората (не само на своите хора).
Но политици като днешните български не могат да паднат до нивото на малките стъпки. Те искат да говорят за велики неща, да правят велики неща – такива, че – нито повече, нито по-малко – да останат в историята. Ако дадеш на пенсионерите, безработните и работещите бедни по нещо, няма да се запомни. Съвсем друго е, ако
профукаш 700 милиона
за изтребители втора ръка, които вероятно ще ни пазят от мароканските скакалци.
Каузите на държавника не са като десетте херкулесови подвига, те се определят преди всичко от чувството за отдаденост и последователност в името на публичния интерес. Затова истинските държавници носят печата не просто на сдържаност, а и на известна мъдра смиреност. Но колцина по върховете на държавата бяха (са) такива?
А когато няма кауза, или каузата се свежда до грандомански словесни напъни, лоялността на съветниците е изправена пред тежка дилема. Или трябва да кажеш Аз съм дотук и да напуснеш с всички неприятни последици. Или ще си намериш оправдание да останеш, но не в името на каузата, а в името на личната обвързаност с началника. Разбира се, и в името на личното его и личния интерес. Така се стига до парадокси от рода на превъплъщението на един от големите борци срещу изборните измами в пръв консултант на опитите да се предопредели по законов и административен път манипулирането на изборните резултати. Вероятно в извода, че да участваш в измамата е по-добре, отколкото са се бориш срещу нея, има някаква доза истина, но това е логика, която не води до никъде.
В интерес на истината съществува и обратната лична зависимост. Политиците с нисък интелектуален и морален капацитет стават болезнено чувствителни на тема
лични ласкателства
Тъй като всеки от тях някъде дълбоко в себе си е наясно с реалната си цена, те имат непрекъснато нужда от някой, който да опровергава това гадничко вътрешно чувство. Така взаимната измама (единият заблуждава, че има кауза, другият – че съветва компетентно и честно) затваря порочния кръг на неправилните управленски решения. Рано или късно, но неумолимо идва времето да се плаща цената за тях.
Ето само един пример. Неслучайно избирам сфера, където знанията и опитът на съветниците са решаващи – външната политика. През последните десетилетия България е правила редица лупинги, опитвала се е да се нагажда, често е обективирала своя (по-точно – на водачите си) синдром за провинциалистка малоценност. Но рядко е била допускана такава аматьорска глупост, каквото бе блокирането на евроинтеграцията на Македония, при това с несъстоятелни, издаващи дребнавост и некомпетентност мотиви. (Като позоваването на съвместната декларация от 1999 г., която, ако се нарушава, не е от македонска страна.) Без сериозни аргументи и поводи, без яснота какво ще се прави по-нататък.
И ако си задаваме въпроса как е възможно българската дипломация (или това, което тя е в момента) да зададе такава погрешна политическа линия, нека обърнем внимание на одитния доклад на Министерството на външните работи за 2011 г., извършен от Сметната палата. От доклада става ясно, че министерството (а това означава министърът) е назначавало държавни служители, нарушавайки съзнателно разпоредбите на три-четири закона и наредби. И не само ги е нарушавало еднократно, а след това съзнателно е прикривало нарушенията чрез административни хватки – като фиктивни промени в длъжностните характеристики. Най-фрапиращият случай е с неназован в доклада съветник в политическия кабинет на самия министър. Длъжността на този, който се предполага, че съветва министъра, е изисквала образователна степен магистър по международни отношения или европеистика, докато – отново според изнесените данни от доклада – въпросното лице е завършило Електроснабдяване и електрообзавеждане в Минногеоложкия университет в София. Ако жичкаджии дават експертизата по въпросите на външната политика на страната, трябва да сме доволни, че все още не са ни докарали някое фатално късо съединение. Известно смекчаващо обстоятелство е, че този съветник поне има истинска диплома за висше образование, за разлика от знайните и незнайни калинки, напъплили висшите нива на държавната администрация и политика.
Но, със или без дипломи, тези съветници и техните началници дружно ни бутат към ръба на пропастта. И когато лошото стане, ще имаме една поука повече. Но, както казва народът, когато се обърне колата, пътища много.
