Христо Мутафчиев е роден на 4 април 1969 г. в Карлово. Завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ Кръстьо Сарафов в класа на проф. Надежда Сейкова и Илия Добрев. В периода 1994-1995 г. е актьор в театър Н. Масалитинов в Пловдив, след това е част от трупата на Малък градски театър Зад канала. Своят дебют в българското кино прави със сериала Гори, гори огънче. Клиника на третия етаж, Огледалото на дявола, Църква за вълци, Светът е голям и спасение дебне отвсякъде, Под прикритие са само част от популярните филми, в които е участвал. През 2000 г. печели отличие за най-добър млад актьор, а с главната си роля в Големанов през 2005-а взима престижната награда Икар на Съюза на българските артисти. Същата година оглавява и браншовата организация, на която му връчва отличието, където е председател и до днес.
nbsp;
Страхувах се от първата си среща с Христо Мутафчиев. Но не заради ступора, в който изпада всеки луд фен, озовал се очи в очи с любимия си актьор. Не исках да се сблъскам с една невероятна душевност, покорени от физическите обстоятелства, и нещо в мен да издаде съжалението ми.
Не бях познала …
Председателят на Съюза на българските артисти има секретарка, но отвори вратата сам. Протегна ръката си за поздрав, силно стисна моята и почти ме стресна с неговото гръмко Добър ден. Лявата му ръка е парализирана, но не обърнах внимание, защото ме грабна широката му усмивка. Придвижи се до стола си бавно, но стъпвайки сигурно, с вид на човек, който изпитва трудност, но не я забелязва, защото знае какво прави и накъде отива. Тогава си дадох сметка, че инсултът, който прекъсна снимките на Миграцията на паламуда преди почти две години и половина, беше оставил видим отпечатък, но в никакъв случай не го беше покосил.
Как сте?, отвърнах по навик на поздрава и разговорът ни започна съвсем непринудено…
nbsp;
Г-н Мутафчиев, похвалете се с нещо?
– Жив съм (смее се). Това не е малко. Чувствам се много добре и с широки крачки вървя напред.
Това означава ли, че ще изпратите 2012-а с добри чувства?
– Последните две години и половина ще изпратя с огромно удоволствие. Големи глупости ми се случиха тогава и с радост ще ги оставя зад гърба си. Много отдавна гледам напред, защото онова, което не ми се е случило досега, знам, че ще ми се случи в бъдеще. Не само в личен, но и в професионален план. Скоро с Валентин Танев започваме репетиции в Народния театър на последната засега пиеса на Стефан Цанев – Духът на поета, която се очаква да излезе в началото на март под режисурата на Маргарита Младенова. В момента даже си уча текста.
Сценарият на пиесата стои на бюрото ви до толкова много административни документи… Четенето на закони не е ли скучно занимание?
– Дори да е скучно, аз си го правя интересно. Откривам онези моменти в текстовете, които касаят цялото съсловие и човъркам там, където те могат да бъдат променени като фрази, изречения и емоции, за да се случат други събития в бъдеще. И успявам.
Възможно ли е един закон да се превърне в постановка?
– Може, ако има добри актьори. Аз имам изключително добър екип в Съюза на артистите и това е нещо, с което се гордея. Хората ми буквално изяждат всяка буква от тия документи, стоят зад мен и ми дават много точни съвети. Лошото е, че депутатите, които пишат законите, не са добри актьори. Но от друга страна, за да бъдат такива, им трябва и добър режисьор.
Бихте ли се наел да ги режисирате?
– О, далеч съм от мисълта да правя театър с народните представители. Това, с което бих могъл да им помогна и дори го обмислям по-сериозно, е да организирам специални театрални курсове за депутати – за да знаят как да се държат.
На какво бихте ги научил?
– Как да падат за дузпа! (смее се)Вчера ги гледах по телевизията и пак намесиха в дебатите си думата театър. Колеги, стига с този театър … Моля ви колеги, не правете театър …. Театър се прави в театъра. В Народното събрание се правят закони. И ако искат наистина да има добър театър за пред обществото, трябва да се обърнат към професионалисти. В противен случай се страхувам, че ще ги последва съдбата на българския театър преди няколко години, когато публиката се беше отдръпнала и салоните стояха празни.
Интересна гледна точка за политиката имате …
– За мен тя също е изкуство. И съвсем не е за лаици. Всичко в нашия живот е политика. Добър ден да кажеш на улицата е вид политика. Много пъти са ми задавали въпроса дали бих се кандидатирал за Нордното събрание, но за какво ми е? Аз и тук правя политика с екипа си. И това е само малка част от голямата политика.
Не смятате ли, че българинът твърде много се оплаква… каква е според вас причината?
– Заложено е в манталитета ни. Българинът обича да разказва колко е зле, очаквайки някой да му помогне. Но бих го посъветвал пак да прочете приказката за неволята, за да си припомни, че колкото и да я вика, тя няма да дойде докато не хване сам да си оправи колата. Затова много харесвам думите на президента Росен Плевнелиев, който често казва, че сега от нас се очаква да си оправим къщичката, да си спретнем дворчето, за да можем след това да посрещаме гости с широки усмивки и с ясни лица. Докато ни е кална улицата няма как да очакваме някой да има добро отношение към нас. В този ред на мисли абсолютно подкрепям политиката и на премиера Бойко Борисов, защото оправи пътищата, които не бяха пипани 20-30 години. Нали за да стигне бизнесът до Силистра, трябва да има път, по който да се придвижат автомобилите? Някои ще кажат, че няма хляб за хората, пък ние се занимаваме с асфалт. Ама не си дават сметка, че и хлябът ще дойде при хората, когато има по какво да стигне до тях. Простичко е.
Хубаво, но как да си спретнат къщичката тези, които трудно свързват двата края?
– Няма хора, които трудно свързват двата края, освен ако не са тежко болни или легнали на легло. Всеки здрав човек, ако работи толкова, колкото и онези, които са успели в този живот, няма да мрънка. Ние, освен че мрънкаме, сме и забравили да работим. И има един много хубав виц за това:
Срещат се двама приятели и единият го пита:
– Къде се изгуби, гледам те с нов автомобил, с нови хубави дрехи, изглеждаш добре, ухаеш на парфюм… Къде ги изкарваш тези пари?
– Работя пред един хотел?
– Е, какво работиш там?
– Стоя пред хотела и като спре кола, аз отварям вратата на шофьора, той слиза, дава ми пет евро и докато бърка в джоба си, оттам падат още толкова и аз просто се навеждам да ги взема.
– А аз мога ли да я работя тази работа?
– Разбира се. Само че ще си имаш периметър и ще отваряш вратата единствено на колите, които спрат в него.
Речено-сторено. На другия ден човекът облякъл една ливрея, застанал на своето място пред хотела и само след пет минути пред него спряла кола. Отворил той вратата, мъжът вътре бръкнал в джоба си, извадил десет евро, а на земята паднала още една банкнота. После си тръгнал, а нашият се навежда, навежда, навежда … И накрая махнал с ръка ядосано:
– Бе яяяя, ще им работя …!
Това е българинът за съжаление. Затова казвам, че трябва да си променим малко бъбреците в главата.
А къде да търсим позитивизъм за такава промяна?
– В собствения си живот. Аз къде го търсех, докато лежах в болницата преди две години? И къде го търся сега, когато се движа бавно, а трябва да се грижа за семейството си? В слънцето навън, в децата ми, в забързаните хора около мен, дори в това, че те са мрачни, а аз съм усмихнат. Позитивизмът е вътре в нас, под диафрагмата – човек просто трябва да го извади. И това не са общи приказки. Ако човек сутрин се събуди, отвори си прозореца да подиша чист въздух, усмихне се на слънцето и си каже Днес съм аз, по друг начин ще му тръгнат нещата.
На какво се усмихнахте последно?
– На един невероятен миг. Онзи ден сутринта си лежах в стаята, превключвах канали и попаднах на детска телевизия. В този момент се отвори вратата, влезе дъщеря ми на четири години и половина и възкликна: Ааа, пуснал си ми и детско! После дойде при мен, легна на рамото ми, завихме се двамата и гледахме анимации 15-20 минути. Страхотно беше, не ми се ставаше …
Защо е тогава този образ на лошо момче, който имате в публичното пространство?
– Медиите го създават, аз нямам нищо общо (смее се). Аз съм човек с ясна цел и може би защото не обичам да ми се казва не и няма да стане, много се разлютявам и заставам като стена срещу такива думи. Тогава действително ставам агресивен. И понеже също така не обичам да си мълча, хората ме определят като бунтар. Много от тях не ме харесват, но това е техен проблем, не мой.
Това ли е рецептата за успех в живота?
– Това е моята рецепта. Най-важното нещо е да отстояваме позицията си, без да сме инати, разбира се. Защото ако отсреща има по-добра позиция, е необходимо да сме достатъчно умни и хитри да вземем онова, което ни се предлага, и да го направим по-хубаво. Аз например си имам тактика – когато не мога сам да свърша нещо, намирам съмишленици, които могат да ми помогнат, и ги привличам, като правя всичко възможно да ги убедя, че моята идея всъщност е тяхна идея, а пък тяхната идея си струва усилията. И обикновено успявам.
Чувствал ли сте се някога изоставен?
– Чувствал съм се и понякога продължавам да се чувствам. Съвсем неотдавна Съюзът на българските артисти успя да подпише с Министерството на културата, със синдикатите и с асоциацията на работодателите браншово споразумение, което близо шест години подготвяхме, за да бъде полезно. Но когато се срещнахме с колеги от страната, за да им кажем, че сме извоювали стартова заплата за млад актьор от 550 лв…. иначе няма кой млад човек да отида де играе в провинцията … отговорът им беше: Това не може да стане! Е, как няма да стане! Нали затова съм го записал – за да стане! И не разбират, че ползата е за всички. Защото ако работодателят няма парите да плати на артистите си, просто отива при министъра на културата, който и да е той, и му показва споразумението, под което се е подписал. После му казва, че ако иска самият той да спазва закона, без да го санкционира, Агенцията по заетостта, а министерството да плаща глобите, ще трябва да се увеличи бюджета на театъра или изобщо бюджета за култура. Това е един ход, който изпреварва ситуацията, в която едни други хора отново ще мрънкат нямаме пари, дайте ни повече. В такива моменти, като видя обезверени погледи и като чуя, че няма да стане, а аз съм се преборил да стане, наистина ми пада пердето и ставам груб и агресивен.
Няма ли роля, която да ви помага в подобни моменти?
– Всяка роля учи на нещо, ако имаш акъл да поемеш. Образът, който много ми помага в работата ми в Съюза на артистите, е този на Големанов например. И не забравям думите, които той казва, когато става министър: Министър Големанов – най-високото стъпало. По-нагоре – небе … Човек не бива да губи представа кой е и къде се намира, тъй като е пагубно да повярваш, че над теб е само Господ.
Какво очаквате да намерите под елхата?
– Това, което оставя аз (смее се). Нали знаете, че мъжът има три периода в живота си – първият, когато вярва в Дядо Коледа, вторият – когато не вярва в него, и третият – когато самият той е Дядо Коледа.
Ако трябва да орисате 2013-а, какво ще й наречете?
– Да бъде разумна. На банкерите пожелавам да имат повече разум за нормалните неща в живота – за онова, което оставят след себе си освен цифрите. Защото без нормалните неща човек се превръща в машина и забравя къде се намира.
Нормалните хора ще е разумно да се върнат в детството си, за да си припомнят как техните родители са обгрижвали семейството и са се грижили за него, без да мрънкат, без да хленчат, работейки, усмихвайки се и възпитавайки децата в морални ценности.
Политиците пък бих посъветвал някой ден – по време на дебати да спрат за пет минути, да излязат пред Народното събрание, но не през задния вход, а отпред на стълбите, и да погледат хората по улиците. Без нищо да казват – само да помълчат и да погледат и после да влязат обратно вътре. Сигурен съм, че след това ще бъдат по-продуктивни, и то по отношение на нещата, които касаят обикновения човек. Хубаво е понякога да си правим това упражнение. Да помълчим, да помислим и да си свършим работата.
