Възелът около Иран и неговата ядрена програма продължава да се затяга. Това е точката от света, от която продължава да лъха на потенциална война, на глобален конфликт с вероятно многобройни участници, но с неясен край. Техеран очевидно няма никакво намерение да отстъпва от своите атомни амбиции и не се трогва особено от увеличаващите се заплахи за военна интервенция или икономически санкции. И ситуацията става необратима. Израел определено не се е отказал от идеята да нанесе удар по иранските ядрени обекти, а Ислямската република демонстрира, че няма да наблюдава безучастно. Някак си съвсем резонно прословутият Корпус на гвардейците на ислямската революция прави учение след учение, като показа балистични ракети с обсег, позволяващ им да достигнат избрани цели в еврейската държава.
Непрекъснато намаляват и средствата, с които светът би могъл да убеди Иран да се откаже от обогатяването на уран. Най-често обсъжданата алтернатива – тотална международна икономическа блокада, изглежда невероятна поне в достатъчно суров вариант, защото много страни не са склонни да се лишат от изгодната търговия с иранските компании. Санкциите се доказаха като неефективни срещу Северна Корея, а подобен подход спрямо Иран не намира достатъчна подкрепа, особено в Москва и Пекин.
Съветът за сигурност на ООН гласува няколко резолюции срещу ядрената политика на Техеран. За ефикасността на санкциите красноречиво говори фактът, че обикновено след приемането им Иран шумно афишира пускането в действие на нови съоръжения. Изграждането на АЕЦ в Бушер беше започнато през 70-те години на миналия век от германската Сименс, а през 1997 г. строежът продължи руската Атомстройекспорт. Москва винаги е подчертавала, че централата няма нищо общо с оспорваната ядрена програма на Иран, но Западът е на точно обратното мнение.
Актуалните новини от Иран увеличават опасенията, че регионът може да е сцена на следващата голяма война. Администрацията на Барак Обама направи ограничени опити да ангажира Техеран по ядрения въпрос и използва предизвикателното му отношение като допълнителен мотив за това, че страната трябва да бъде изолирана. Новият-стар президент продължава тази стратегия и чрез опитите да активизира израелско-палестинските мирни преговори. Това беше част от идеята на Вашингтон да се противопостави на Иран, виждайки близкоизточния мирен процес като ключов за осигуряване на политическо прикритие на арабските режими да се съюзят с Израел и САЩ срещу Техеран. Преговорите обаче не стигнаха доникъде.
Отдавна няма някакви съмнения относно сериозността на Израел да реши с военна интервенция проблема с Иран и неговите ядрени амбиции. Непоколебимостта на Тел Авив беше ясно потвърдена преди четири години, когато израелски самолети унищожиха атомен обект в Сирия. Светът все повече се опасява, че заповедта за нов удар на авиацията, този път срещу цели в Иран, е само въпрос на време. Израелската армия, една от най-модерните в света, едва ли би имала особени проблеми при осъществяването на атаката. През шейсетгодишното съществуване на израелската държава управляващите в нея многократно са доказали, че не са почитатели на компромисите по отношение на националната сигурност. И Израел редовно напомня, че е готов с всички средства да попречи на Техеран да създаде собствени технологии за обогатяване на уран.
Подобна позиция на Тел Авив е повече от нормална, а е подкрепена и с неоспорими аргументи. Дипломатическият натиск срещу Техеран, въпреки санкциите, очевидно не дава бърз резултат. Неотстъпчивостта на Иран, без значение кой е нейният автор – духовният лидер или президентът, не оставя особен избор на Израел. Ядрена технология, която може да послужи за производство на атомна бомба, разположена буквално на крачка от собствената ти територия, при това в ръцете на хора, които многократно те заплашват с унищожение, е немислимо за еврейската държава. Оръжие от подобен калибър в арсенала на Техеран означава само едно – тежко бреме за Израел, а и за света.
Естествено, Тел Авив не може и няма да започне военна интервенция срещу Иран, без да има зад гърба си солидна подкрепа. Израелските експерти никога не са криели колко нежелан вариант за тях е да останат сами срещу Техеран. Основният въпрос обаче е кой всъщност трябва да нападне Иран – Вашингтон или Тел Авив. Обама вече отнесе много критики заради своя подход, но въпреки това поддържа готовността си да преговаря с Иран. Всички противници на войната със сигурност ще избързат – и ще сгрешат, ако обявяват прибързано президента за свой съмишленик. Вярно е, че Обама избягва да използва фразата война срещу тероризма, но това не е защото смята, че няма с кого да се конфронтира.
Обама обеща дипломация и диалог и постави употребата на авиация на полагащото й се място – като последно, а не като първо средство. Собствените му съветници уверяват, че възгледите на президента по този въпрос са твърди. За Обама е ясно, че не може да позволи на Техеран да се превърне в ядрена сила, най-малкото защото това ще предизвика надпревара във въоръжаването в региона. За да осуети подобен сценарий, стопанинът на Белия дом залага на дипломацията, но ако усилията му се провалят, употребата на сила си остава напълно реален вариант. Светът се надява това да не се случи. Поне през 2013 година.
