Във всяко едно отношение – политическо, икономическо, социално, морално – България днес наподобява прегрят парен котел с плътно затворени клапи. Налягането расте, но парата не излиза – нито през основния механизъм, което бе трябвало да доведе до движение напред, нито през аварийния вентил, което поне да предотврати експлозията. На всичко отгоре машинистите, или поне тези, които се представят за такива, с цялото си поведение показват убеденост, че смятат подобно поведение за единствено правилно и полезно. Не се притесняват от все по-вероятния взрив и дори си правят сметки какво ще спечелят от него.
Ситуацията е още по-нелепа, тъй като се развива в навечерието на поредните парламентарни избори. Вместо надпревара в смислени послания и инициативи за промяна, която очевидно е критично необходима, основните политически играчи са
застинали в нелепи пози
nbsp;
и възпроизвеждат доказателство след доказателство за пълната си несъстоятелност. Това би било дразнещо и в нормална среда, а в днешната почти непоносима за повечето българи обстановка направо вбесява.
Ето защо наличието на известни симптоми за изравняване на силите се дължи на спада на подкрепата за ГЕРБ, който неизбежно ще продължава, а не на засилване на позициите на опонентите им. Някаква по-забележима динамика възниква само при поредния глупав гаф на някой от играчите. Ако страната не бе в такова драматично положение, щеше да е забавно да наблюдаваме тази комедия от грешки, при която уж сериозни политици и партии постоянно си вкарват зрелищни автоголове.
Ходове, представяни за реализация на хитър план (аналогията е с известния комедиен сериал Черното влечуго), се оказват просто поредният пример за елементарна неспособност да се
различи печелившо от губещо
nbsp;
тактическо (да не говорим за стратегическо) решение. На същото нескопосано ниво са и опитите за оползотворяване на грешките на противника.
Като пример да проследим перипетиите около злополучния референдум за АЕЦ Белене. Наричам го така, защото, независимо от официалната формулировка на въпроса, всички го възприемат именно по този начин.
Първият голям гаф на политическите играчи, поне на всички парламентарно представени такива, бе в идеята въобще да се прави референдум, от чиито резултати нищо не зависи. Дори най-обикновените хорица проумяват, че ги питат за парлама и че бъдещето на втора атомна зависи от редица външни и вътрешни фактори, сред които на последно място е народният вот. От Космоса се вижда, че висшата форма на демокрация се провежда с други цели и че още отсега политиците се готвят за изгодни интерпретации на резултатите от гласуването в контекста на това, което предварително са си наумили да правят. Проблемът не е във формулировката на въпроса, а в манталитета на властниците, които нямат никакво намерени да зачетат каквато и да било народна воля, която противоречи на интересите им.
Поради това имитацията на кампания и
симулирането на сблъсък на позиции
nbsp;
размяната на уж яростни аргументи и контрааргументи са просто неумели изпълнения на несръчни фокусници, които дори не могат да разсмеят публиката, а я дразнят все повече и повече. Мнозинството от българите няма да участват в това посредствено представление не защото нямат отношение или позиция, а защото са наясно с нечестната имитация на демокрация. Любопитното е, че повечето политически играчи си правят сметка какво ще спечелят от провала на референдума, но всички ще загубят, дори хората на Кунева, които ни пробутаха тарикатския номер с бойкота и вероятно ще имат нахалството да ни убеждават, че мнозинството от българите са ги подкрепили с неучастието си.
Но да се върнем към началото, защото упорството да се залага на такива дребни селски хитрини е нещо повече от случайно съвпадение на обстоятелства. БСП, или по-точно групата около Станишев, наложи референдума, за да докаже тезата за засилването на позициите на партията, разчитайки на положителен вот или поне на благосклонна неангажираност от страна на ГЕРБ. Но пропусна две съществени обстоятелства – че след позитивния ефект от успешната подписка ще трябва да се отиде на истинско премерване на силите и че
непоследователността на ГЕРБ
nbsp;
може да създава не само възможности, но и проблеми. Погрешна бе самата предпоставка, че чрез референдума и най-вече чрез сполучлива интерпретация на резултатите от него БСП ще се легитимира като водеща или дори единствена алтернатива на управлението.
Самата тема на референдума не даваше големи възможности за мобилизиране на протестен вот, а поради дясната природа на провежданата от върхушката й политика социалистическата партия не посмя да постави на дневен ред къде по-важни и драматични социално-икономически въпроси. Ниската активност може да подобри процентите на привижданата подкрепа за партията, но ще открои факта, че БСП е замръзнала и не печели подкрепа въпреки изгодното положение на най-голяма опозиционна сила при едно видимо нескопосно управление.
В допълнение, Станишев, вероятно замаян от европейския си триумф, подцени опасността от възраждане на вътрешнопартийната съпротива. Ниското участие (а и слабата и неубедителна кампания) в референдума ще бъдат използвани като елемент от подготовката на последващи (вероятно следизборни) атаки както от страна на хората на Първанов, така и от други заинтересувани групи в партията.
ГЕРБ също се оказа в положението на хитрата сврака с двата крака. В желанието си да извлекат политически дивиденти и да се представят за защитници на демокрацията (може би най-уязвимото им място) управляващите уж дадоха зелена улица на референдума и дори съставиха инициативен комитет в защита на положителното решение. Но в един момент видяха, че не могат или не искат да изработят и
защитят собствена позиция
nbsp;
различна от тази на БСП, и се уплашиха, че ще налеят вода в мелницата на социалистите. И, като всеки привидно самоуверен, но всъщност паникьосан играч, направиха рязко и зле мотивирано движение – едноличното решение на Борисов да се гласува против. Не изключвам, че някой е представил на премиера този ход като калкулирана загуба, която ще нанесе повече поражения на БСП. Но подобна стъпка подсили масовото впечатление за управляващите и техния водач като непоследователни и непредвидими субекти – много лоша атестация за управляващите в едно потънало в криза общество. БСП може и да не спечели кой знае какво, атакувайки управляващите в непоследователност, но за мнозина избиратели това е поредното значимо доказателство, че
на ГЕРБ не може да се вярва
nbsp;
Този лупинг постави в неизгодно положение и традиционната десница (Синята коалиция), която виждаше в референдума възможност да мобилизира подкрепа срещу управляващите и по този начин да привлече така необходимите й в изборите през лятото опозиционни гласове.
Сега ще трябва да води битка заедно с ГЕРБ срещу БСП – ситуация, която вече е опитвана и не носи ползи в нито един от елементите си. ДПС демонстрира очевидна неангажираност (и поради напрегнатата подготовка на партийната конференция) и не губи от това, но пропуска поредна възможност да защити претенциите си на партия, която уважава и защитава правата и свободите на всички граждани.
Като последен, но не по значение, минус за всички основни политически играчи трябва да бъде налагащото се впечатление за съвпадение на интересите им от фиктивно, имитационно използване на един от най-сериозните демократични механизми, следователно, като защитници на статуквото, лишаващо обществото от участие и контрол при взимането на важни за него държавни решения. Прибавено към очевидните дефекти на законодателството, също така предназначено да затрудни до крайност изразяването и материализирането на народната воля, заклинването около референдума за сметка на множество други крайно важни и неотложни въпроси и действия ще се прибави към факторите, които ще стимулират извънсистемния, протестен модел на политическо поведение. Какви ще бъдат преките и дългосрочни последици от това, предстои да видим.
Александър Маринов
