Владина Цекова e средностатистическа жена на прага на 50-те, майка на 25-годишен син. Вече четвърта година се занимава с връзки с обществеността в държавна институция, но е по-известна като телевизионен продуцент. Тя е рекламният директор на една от първите шоупрограми след 1989 г. – Супершоу Невада. Продуцент е на първото семейно телевизионно състезание Фамилия топшоу и на още няколко популярни предавания. Обича да пътува, да чете, да мечтае и да сбъдва мечтите си. През 2011-а изминава дългия 800 км път на пилигримите (поклонници)Ел Камино до катедралата Сантяго де Компостела, която се намира в едноименния испански град.
Владина, Ел Камино ли е най-голямото предизвикателство в живота ти?
-Не знам дали е най-голямото, но със сигурност е голямо. Камино е прекрасен духовен път, който ми даде много, и не съм сигурна дали да го наричам изпитание. Да вървиш 800 км пеша с раница на гърба си и с товара на преживяното до момента е маловажно пред духовното удовлетворение, което получаваш на финала. Смятам, че Камино е благословия, затова го изминах с радост, вяра и любов. Миналата година пък участвах в маратона Евразия – единственият, който обхваща два контитента, и пробягах 15 километра. Спането под открито небе, изкачването на върхове, разходката ми с камили през Сахара и пребиваването ми в Индия също са предизвикателства, но не измервам кое е по-, кое е най-.
Кое кара обикновения човек все по-често да изоставя уюта на дома и сигурната работа, за да търси приключения?
– Няма нищо сигурно в живота – нито работата, нито домът, нито днес или утре. Животът е твърде кратък и недостатъчно широк, за да си седим само у дома и да живуркаме, хванати в примката на всекидневните грижи. Разбира се, като всеки човек и аз обичам домашния уют, но не се отказвам от пътуванията си заради него. Тогава се чувствам най-свободна, все едно ми поникват крила. И искам да видя още много места, да се запозная с бита и традициите на нови народи, да създам много приятелства… Понякога дори нямам предварителен план – пътищата сами ме намират, когато му дойде времето.
Според едно от последните международни проучвания 80% от българите са щастливи, но не го демонстрират. Имаш ли обяснение на този феномен?
– Страхът е разбойникът, който прави тези бели. Българинът е щастлив човек, но не го осъзнава, защото е зает да хленчи и да се оплаква. Вярно, Господ дава на едни повече, на други – по-малко, но защо не се радваме на това, което имаме? На света няма човек без проблеми, всеки си има някакви грижи, но българите сме големи ревльовци. И най-странното е, че хленчат хора, които имат достатъчно. Стремежът все да искаме още и още носи тая неудовлетвореност у хората. А като помислим – всичко си имаме. Само не и очи да го видим. Непрекъснато хулим държавата си, все нещо не й харесваме, а не отчитаме, че сме един от малкото народи, които се радват на четири сезона, например. Имаме изключително вкусна храна, прекрасни планини и море, духовни места, богати традиции, обреди и обичаи, чудесна музика, уникални танци и древна култура. Всички до един имаме собствени жилища, докато другите по света с години плащат наеми. Караме коли, купуваме си телефони… Какво ни има?
Може би ни харесва повече да сме Бай Ганьовци, вместо да облечем европейските одежди, дори и да не са ни много по мярка …
– Те могат да ни станат, ако изоставим селяндурщината и байганьовския манталитет. Добре е да се учим от развитите държави, но без да копираме сляпо. Не искам да ставаме бездушни и да се подминаваме като скандинавците или да мислим само за пари и ядене като американците. Ние сме омесени от друга мая – любопитни и любознателни сме, искаме да бъдем информирани и с това превъзхождаме доста нации. Иначе нямам нищо против да стане по-чистичко и у нас, както е в други европейски страни. Добре ще е да се научим да не хвърляме боклуци и да си метем сами мръсотията. Нито Бойко Борисов, нито Йорданка Фандъкова ще дойдат да ни почистят пред блока. Цъкаме по чистотата на германските улици, но не се обръщаме да видим какво оставяме навсякъде след нас. Трябва да се променяме качествено, а невинаги да чакаме друг да ни свърши работата. Иначе ние сме в Европа и с пълно право можем да се наречем европейци. Била съм къде ли не и навсякъде е прекрасно, но след всяко пътуване все повече обиквам България и искам да се върна у дома.
Защо депутатите не говорят като теб? И все остават неразбрани…
– Защото са суетни, имат его, взели са се насериозно и са поставили себе си над другите. Устройва ги да шикалкавят, тъй като са свикнали да лъжат и правдата не им е мерило. Навсякъде търсят келепира – ако може да вземат, без нищо да дадат, аванта да има. А трябва да са по-смирени. Всъщност, те са истинските Бай Ганьовци в държавата. И няма никога да бъдат разбрани, докато не затичат в един и същи коридор с избирателите. В крайна сметка всички сме едно и никой не е повече от другия. Но и ние, избирателите, сме си виновни, защото сами вкарваме тези хора в парламента. Още не сме разбрали, че държавата – това сме ние и не друг, а пак ние трябва да я създадем. Когато нещо не ни харесва – да го променяме.
Напоследък българинът малко трудно се ориентира за процесите в собствената си държава. Политическите скандали остават скрити зад медийни войни, а свободата на словото никога не е била на толкова ниско ниво. Чувстваш ли се манипулирана в тази ситуация?
– Не позволявам да бъда манипулирана и мисля, че хората също не се подлъгват лесно. Кьорави нема, казват старите хора, защото българинът не е толкова глупав, колкото се опитват да го изкарат. Има достатъчно примери от годините на прехода, че който е дръзнал да върви срещу свободното слово, не е видял добро. Дори в Библията е написано: В началото бе словото и словото бе у Бога. Всичко с него стана и нищо без него не стана… Да не забравяме, че всичко в живота е бумеранг – каквото метнеш, такова се връща. И за всичко се плаща. Затова си мисля, че всички тези войни ще приключат безславно и тази пошлост по телевизионните екрани скоро ще изчезне. Сега всичко е за пари, за власт, за рейтинг… удари под кръста, обслужване на интереси… Жалко за такива медии, които са подвластни не на аудиторията си, а на лакомията и властта.
Ти как се бориш с фалша около себе си?
– Не се боря с него, избягвам го. Фалшиви хора, колкото искаш край нас, но те са твърде прозрачни, лесно ги различавам и гледам да ги заобикалям отдалеч. Ако ми се наложи да общувам с тях, го правя за кратко и от възпитание. Пък и няма какво да си кажем. Не ги съдя, всеки избира как да се държи в обществото, но с маска не се живее. Поне аз не мога.
Има ли нещо, от което се страхуваш?
– Не знам. Обикновено казвам, че нямам страхове и дори съм се борила, за да преодолея някои от тях – например страха си от змии. Но не знам как ще реагирам в някои ситуации. Просто не го мисля. Когато се качвам на самолет, много приятели ме питат дали не се страхувам. Ама от какво? Дори да падне самолетът, светът няма да се свърши с моята смърт. Наистина! Не се страхувам от смъртта. Не е ли така? Тогава защо да не се наслаждавам на пейзажа около мен и на малкото време там горе, което имам за себе си, за любимата книга или за чаша чай, вместо да го превръщам в кошмар, като се обливам в пот и изпадам в ужас при всяка турбуленция. Всичко е въпрос на избор. Избрала съм да живея без излишни страхове и може би затова съм по-спокойна от много други хора.
Сигурно вярваш и в приказката, че всичко е възможно, стига да можем да си го представим…
– Убедена съм, че няма невъзможни неща. Затова живея по закона на привличането – каквото мисля, това идва при мен. Когато човек много силно иска нещо, то винаги става. И тези думи не са клише, както ще кажат мнозина. Нищо не е трудно, ако влагаш цялата си любов в него. Невъзможно е за песимистите и за тези, които не желаят да полагат усилия. Но без тях няма как да се получи, не може без изпитания – те са уроците, които ни движат напред. Феликс Баумгартнър как скочи от Космоса? С желание и вяра, че няма невъзможни неща.
nbsp;
Защо тогава у нас липсват предприемчиви хора? Едва ли е чак толкова трудно да се прави бизнес и да се инвестира в страната ни…
– Не разбирам много от бизнес, но не съм съгласна, че липсват предприемачи в България. Не съм запозната със статистиките, но знам, че много хора започват собствен бизнес, колкото и да не им помага системата. Да, в момента наистина има криза, но няма как – колелото се върти. Неотдавна се запознах с млад човек от Карнобат, който произвежда зеленчуци и всеки понеделник пътува до София, за да ги продава, а всеки петък се връща при семейството си. Цената, която плаща, не е малка, но той не спира да работи и да инвестира в производството си. Със сигурност е трудно на много предприемачи, но то и по света не им е лесно.
Теб какво те мотивира и вдъхновява да преуспяваш?
– Всичко може да ме мотивира. Път, книга, прочетена или споделена история, изживяна радост… Но не се смятам за преуспяла в смисъла, който хората влагат. Успяла съм в това да се отърва от негативни качества благодарение на заниманията ми с йога. Успяла съм да създам прекрасни приятелства, да направя живота си спокоен и интересен. Успяла съм да си възпитам детето, да съхраня традициите и обичаите, предадени ми от баба и дядо. Успявам да сбъдвам мечтите си и намирам начин да помагам на много хора. Успявам да поддържам тонуса си, енергията си и радостта си всеки ден. За всичко това ме мотивира убеждението, че животът ни е даден, за да го живеем в радост. И аз съм щастлива с това, което имам.
Коя мисъл никога няма да забравиш?
– Обожавам една реплика на Ал Пачино от любимия ми филм Усещане за жена. Там героят му казва Няма по-страшна гледка от ампутирания дух. За него няма протези. Много съм съгласна с тази мисъл. И вярвам, че доброто чувство струва повече от всичко на света.
