Наскоро БСП оповести приемането на основния си предизборен документ, озаглавен Радикална промяна за демократична и социална България. Документът не е публично достъпен и очевидно е в работна фаза, поради което не е възможно да бъде анализиран по същество. Самото му заглавие и най-вече заявената теза, че държавата трябва да възстанови ролята си в икономиката, обаче накара трубадурите на неолиберализма у нас да подскочат като ужилени и да бият тревога, че предстои самоцелна отмяна на успешни реформи. Отново се заговори, че държавата е лош стопанин, че тя преразпределя и регулира прекалено много и че единственият лъч светлина в мрака е въвеждането на плоския данък, който довел до повече приходи за държавата при по-ниска тежест за данъкоплатците.
Тук трябва да направя изрично разграничение между два аспекта на спора. Истинският проблем не е какво говори една партия и какво може или не може да направи. Смятам, че БСП нито може, нито иска, нито има право да претендира за мандат за възстановяване на справедливостта в обществото, особено с тази, провеждана от години политика. Тези, които са въвели плоския данък, не могат да поведат реформите за неговата отмяна. Преди няколко месеца в друга статия в. БАНКЕРЪ изложих накратко основните факти, отразяващи реалните, дълбоки социално-икономически ефекти от плоския данък – и най-вече осъщественото за шест-седем години драматично
преразпределение на данъчната
nbsp;
и осигурителната тежест между различните подоходни групи на населението. Неолибералните икономисти са частично прави, когато говорят за по-ниска тежест за данъкоплатците, но пропускат разсеяно да уточнят, че става дума за най-богатите десет на сто от населението. Най-нископлатената част от населението, попадаща в долните четири подоходни децила (т.е. най-бедните 40%), е поемала през 2006 г. 9 на сто от общата данъчна и осигурителна тежест, но през 2012 г. тя става почти 22 на сто, т.е. нараства почти два и половина пъти. Точно обратна промяна наблюдаваме при най-богатите данъкоплатци, тези с брутни месечни доходи над 2000 лв. – ако през 2006 г. те са поемали 39.4 на сто от общата данъчна и осигурителна тежест, през 2012 г. тя спада до 10.6 на сто, т.е. намалява цели три и половина пъти. Най-ощетени от въвеждането на плоския данък и премахването на необлагаемия минимум са хората с ниски доходи и част от хората със средни доходи, и най-вече – семействата с непълнолетни деца, за голяма част от които разполагаемите месечни доходи на член от семейството остават далеч под прага на бедността.
Именно в този контекст наистина трябва да поставим въпроса
какво прави държавата
nbsp;
абдикирала ли е от отговорностите си и от кои точно. В това отношение внушенията на БСП, че под нечие друго ръководство държавата се оттеглила от ръководство и контрол на икономиката и останалите ключови сфери на обществения живот са само частично верни и дълбоко лицемерни. Първо, защото това се случи с решаващия принос на самата левица. Второ, защото нещата стоят още по-зле – държавата не просто се е оттеглила от редица сфери чрез последователно прилаганата доктрина на дерегулацията, а в същото време продължава да се меси и да генерира дисбаланси и несправедливости. Перифразирайки известната мисъл, българската държава, и особено тези, които я ръководят, са се превърнали не в нощен страж, а в пладнешки разбойник.
Свидетели и потърпевши сме не на трагично стечение на обстоятелства, а на последователно следвана от политическия елит стратегия на преразпределение на общата данъчна и осигурителна тежест от високо към ниско и средно доходните групи на населението с целенасочени и съвършено закономерни последици – тя прави бедните още по-бедни, а богатите – още по-богати, т.е. води до задълбочаване на и без това голямото подоходно и социално разслоение в българското общество.
Неолибералните икономисти са прави, че българската държава продължава да преразпределя приблизително същия дял от БВП (около 40 на сто), продължава да регулира, продължава да управлява една част от икономиката. Но пропускат да допълнят, че нашата държава е лош стопанин или регулатор не защото е обречена да бъде такава, а защото е така ръководена, защото е под командата на неуки, користни и алчни хищници, навлекли овчите кожи на слуги на народа.
Повечето от държавните предприятия натрупаха загуби и фалираха не в резултат на неумолима икономическа логика, а като следствие от умишлено лошо управление, тласкащо ги към
изсмукване, декапитализация и присвояване
БДЖ , Топлофикация – София, и ВМЗ – Сопот, са само няколко класически примера за предприятия, които са били подложени целенасочено умъртвяване чрез кражби под благосклонния (и вероятно заинтересован) поглед на няколко правителства.
Същото важи и за прословутата свръхрегулация, която е твърде избирателна с оглед отнемането на печеливши бизнеси, мачкането на икономически и политически опоненти и бързото обогатяване на поредната върхушка, пропълзяла до командния център на държавата. Твърдението, че приватизацията или концесионирането на редица дейности у нас е пример за успешни реформи,е не просто невярно, то е цинично, защото всеки един от тези примери, без изключение, е ноторно доказателство на максимата, че има едно-единствено нещо, по-лошо от държавния монопол, и това е частният монопол. Становища като това – че приватизацията е намалила разходите за разпределение на електроенергия,съперничи на знаменития съвет на Мария-Антоанета към бедните: като нямат хляб, да ядат пасти. С разликата, че историците не са единодушни по въпроса дали Мария Антоанета наистина го е казала, докато второто твърдение можете да прочете по страниците на вчерашните вестници.
Разбира се, трябва да се отчита, че общата тенденция не е специфично българска, тя бележи развитието на света през последните две десетилетия и именно тя е първопричината за набиращите сила глобални масови протести срещу несправедливостите и злоупотребите на властимащите.
Както показва авторитетното изследване Световното разпределение на богатствата на домакинствата, днес най-богатите 2% от пълнолетните индивиди в света притежават повече от половината от световното богатство. И обратното, на дъното на тази класация 50 на сто от пълнолетните индивиди притежават само един процент от световното богатство. Разликата в богатството между тях е почти 2000 пъти!
Ако потърсим общото в тези тенденции, проявяващи се по различен начин в различните страни на изток и на запад, на север и на юг, ще установим, че става дума за бърз и значителен по мащабите си срив в доходите от работна заплата на огромната част от заетите. Такъв масивен и универсален срив, съчетан с взривно нарастване на неравенствата, може да възникне само в резултат на съзнателно и дългосрочно прилагани на определени държавни политики. Същността на тези политики, прилагане както в развитите страни, така и в страните в преход (някои от които, като България, бяха и остават чудесно опитно поле),е дерегулацията. Да, именно
дерегулацията – любимата мантра
на неолибералите. Вълни от дерегулации заливаха все повече страни в света през последните две десетилетия. Ефектът от дерегулацията е подмолен и коварен – тя не предизвиква преки и очевидни промени в разпределението на доходите, а просто оставя съществуващите икономически властови структури и йерархии да определят пропорциите в разпределението на доходите и богатството, без да бъдат ограничавани от намесата на държавата.
Дълги години ни внушаваха, че по този начин се дава простор за естественото действие на пазарните сили като ключов за саморегулацията на обществото. Истината е друга – не прословутата невидима ръка на пазара, а други, съвсем конкретни алчни ръце, налагащи волята и интересите на конкретни центрове на власт в икономиката и политиката, определиха новите пропорции на разпределение на богатството. Дерегулацията просто създаде необходимата анонимност и даде пълна свобода на властовите центрове да разпределят доходите, както намерят за добре.
Нарастващите неравенства в разпределението на доходите, материалните активи и богатството в България е христоматиен пример за начина, по който разпределят властовите центрове – в посока към себе си. Специфичното за България е уникалното съчетание на лакомия, простотия и безогледност, което вероятно ще се окаже и шанс за обществото, защото вече има животоспасяващо, пробуждащо шоково въздействие.
Дерегулациите, особено в специфичния си български контекст, провеждани бързо и лакомо, размиха границата между законно и незаконно, в резултат на което вече всичко е законно. И тъй като огромни парични потоци се отклоняват от публичните бюджети към частните сметки, държавата се оказа беден и лош стопанин. Констатиран бе дефицит на публични ресурси и реакцията срещу това бе непрекъснато затягащ се режим на икономии и финансова дисциплини. Бе извършено и продължава да се извършва постоянно орязване на социалните разходи, но въпреки лозунгите за финансова стабилизация, намаляване на публичния дефицит, укрепването на макрорамката и гъвкавост на трудовите пазари, огромни средства продължават да текат към анонимните собственици на офшорките и техните политически партньори.
Цялата тази схема бе отлично замислена, но има едно слабо място – че в един момент мнозинството от хората са притиснати до стената, няма какво да губят и излизат на улицата. Този процес вече започна в България и връщане назад няма. Докъде ще доведе бунтът срещу пладнешките разбойници-остава да видим.
Александър Маринов
