Смяната на модела между неизбежното и нежеланото

През последните дни по българските улици се освобождава не просто повече

Един призрак броди по улиците и площадите на България, въодушевява разгневеното мнозинство и ужасява гузно криещото се малцинство. Това е призракът на смяната на модела, или както предпочитат да го изкрещяват протестиращите – смяна на системата- макар в точния, научен смисъл, двете да не съвпадат. По същество обаче е ясно за какво става дума. И именно тук определени среди се чувстват засегнати и реагират като ужилени. Щом като дори такъв страж на човешките права като Българския хелзински комитет би тревога, че единственият начин да се случат жадуваните от протестиращите реформи е запазване на политическата система в нейните утвърдени граници, значи става напечено.

Напразно ни плашат, че някой иска да събаря демокрацията, да установява диктатура или да поставя гилотини по площадите. Смяната на модела се отнася до начина, по който се упражняват политическата и икономическата власт. Сегашният модел е ясно дефиниран в политическата теория и се нарича фасадна демокрация, т.е. отстрани има видимост на някакви демократични институции и процедури, но те не произвеждат очакваните от тях резултати.

Българското общество е наистина поставено пред дилема, но тя е съвсем различна от тази, която ни тикат в очите. Или ще бъде извършена сериозна реконструкция на обществения модел и най-вече на държавността, или наистина демокрацията ще се окаже в голяма опасност просто защото мнозинството от хората няма да искат такава демокрация. И

тогава ще се появи диктатор

но не бутафорен, а истински.

Наистина е странно с какъв сурат някои хора, правещи впечатление на умни или поне начетени, ни убеждават, че днешната ни демокрация и нейната конституционна рамка са свещени крави. При положение че българската държавност е кауза пердута, а държавата вече се възприема от мнозинството хора като враг и слуга на потисниците и грабителите. В този си вид българският модел на прехода е обречен (и обрича нацията на изчезване чрез измиране и емигриране), защото разглежда народа като крепостни селяни на малцинството, обсебило властта.

Искаме ли България да оцелее в точния смисъл на думата, тази самодостатъчна и презрителна към върховния суверен псевдодържавност трябва да бъде заменена от нов модел, в който гражданите не просто са допуснати до вземането на решенията, а играят централна роля. Нужно е да бъдат създадени и внедрени конституционни, законови и институционални правила и механизми за

контрол на гражданите върху държавата

и върху всичките клонове на властта. Тази задача може да бъде пълноценно решена само с нова конституция, поради което рано или късно ще се наложи да свика Велико народно събрание. Смяната на модела означава преизграждането на българската демократична държавност, така щото употребата на властта и отговорността за резултатите да получат своята абсолютно задължителна за истинската демокрация органична цялост.

Днес най-голямото предизвикателтво е да се преодолее враждебното противопоставяне между граждани и държава. И най-вече да се забравят рецидивите на тоталитарно мислене за държавата и нейните функции. Само така може да бъде създадена надеждна основа за решаването на конкретните социално-икономически проблеми на хората и да бъде осигурено доверие в аванс, абсолютно необходимо за провеждане на такива реформи.

Първата стъпка трябва да направят политиците. Вече имах възможност (преди около три месеца) да предупредя, че ако днешната политическа класа не е способна поне на това, тя ще бъде пометена от гражданите. Тогава някои се усмихваха пренебрежително, а сега, както пишат Илф и Петров, с изменени лица тичат към езерото.

С бързото задълбочаване на политическата криза в страната и осъзнаването на нейната безпрецедентна природа както протестиращи, така и наблюдатели започнаха да търсят качествено нови ориентири за преодоляване на натрупалите се проблеми. Независимо от конкретния път на разширяване на исканията и техните субекти, ясно е едно – днес едно значително мнозинство от нацията отрича не един или друг политически субект, не една или друга специфична политика, дори не само политическата класа като съвкупен грешник. Делегитимиран е целият обществен модел на прехода, тъй като полученият продукт (разпределение на властта и другите публични ресурси) се възприема – с пълно основание – за несправедлив и облагодетелстващ едно нищожно малцинство за сметка на огромното мнозинство от българите.

Поради тази причина се освобождава не просто повече, а качествено

различна гражданска енергия

Все повече граждани ще изразяват категорична претенция, че оттук нататък важните политически и управленски решения няма да бъдат вземани без тях и срещу тях. Образно казано, духът на гражданското конституиране излезе от бутилката и нищо не може повече да го върне в предишното му състояние.

От гледна точка на уникалността на ситуацията, която очевидно не може да бъде решена чрез традиционните модели на представителна демокрация (самото представителство е поставено под въпрос), погледите с основание се обръщат към случаи, когато самоорганизиралите се граждани поемат контрола върху промяната в свои ръце.

Не призовавам към механично копиране и пренасяне на чужд опит, а към синтезиране на поуките от няколко ситуации, които се разиграха по света в последните години. Сред тях особено важни уроци ни поднася исландският модел на гражданско участие в смяната на системата. Наистина е странна и притеснителна внезапната и учудващо координирана акция по априорно отхвърляне на самата дискусия на какво може да ни научи удивителният по енергия, продуктивност и публична етичност импулс на мнозинството от исландците с една твърде актуална за нас цел – възстановяването на обществената справедливост и граждански контрол над конституционната промяна.

Най-важната за нас особеност на исландския опит, който би трябвало да ни накара да се замислим и да действаме, без да стигаме до папагалско копиране, е постигнатият в исландското общество консенсус, че в основата на икономическата и политическата криза е погрешната в основата си политика на

оттегляне на държавата

от нейните стратегически отговорности и агресивната дерегулация на ключови обществено-икономически процеси. В резултат на това една от най-важните промени в новата исландска конституция е възстановяването на публичния контрол върху всички значими за обществото природни и други ресурси, съчетано с много по-строги изисквания към тяхното използване в интерес на обществото, а не на определени частни интереси, колкото и мощни да са те.

Иначе казано, решението не е в национализацията сама по себе си, а във възстановяването на абсолютно необходимите функции на държавата като гарант на публичния интерес, но – това е особено важно да се подчертае – при качествено по-действен граждански контрол.

Другата, изключително важна поука е, че не само възможно, но и абсолютно необходимо е посоката и принципите на решенията да се ориентират към

възстановяване на справедливостта

В това отношение исландското общество (и новите исландски политически лидери) предприеха стъпки, които биха били анатемосани по така буквално приеманите у нас неолиберални канони. Това е важно за нас, тъй като се натрапва внушението, че каквито и мерки да се приемат, изходът от кризата трябва отново да бъде платен от обикновените хора.

Вместо да приеме безропотно социализацията на загубите, принуждавайки обикновените исландци да плащат за криза, за която нямат вина, исландският модел накара виновните корпоративни мениджъри и политици да платят за алчността и глупостта си. Публично бяха аргументирани основанията за такава линия – както да бъде възстановена публичната справедливост, така и бъде издигната надеждна преграда срещу изкушенията чрез безогледни спекулации да бъде подложено на риск съществуването на обикновените граждани.

Както посочва исландският политолог Йон Гунар Бернбург, може би най-важният урок е, че гражданите на Исландия отхвърлиха неолибералните догми, които привързваха политиците към интересите на корпоративните елити. Чрез масовата мобилизация гражданите промениха не просто състава, а същността на правителството и наложиха необратимо нова форма на политическо участие. Краудсорсингът на конституцията е може би най-внушителният символ на тази нова, истинска демокрация. Ето за такава смяна на модела става дума.

Логично следва въпросът – кого в България плаши такава перспектива?

Александър Маринов

Facebook
Twitter
LinkedIn
Telegram
WhatsApp

Още от категорията..

Последни новини

Ще успее ли ГЕРБ да състави правителство с първия мандат?

Подкаст