В динамичното ни всекидневие е все по-трудно да спрем и размишляваме върху смисъла на посланията и уроците от едно или друго събитие. Затова ни се иска да припомним случилото се преди две години в Страната на изгряващото слънце, но не заради икономическите последици от него, нито за влиянието им върху световната финансова криза, нито дори за актуалното за и против атомната енергетика. Иска ни се да разкажем за хората и за техните малки-големи човешки истории през призмата на случилото се на 11 март 2011 г. опустошителното земетресение и последвалата ядрена катастрофа в Япония.
Странна и впечатляваща е загубата на медиен и обществен интерес към Фукушима само две години след трагичния инцидент. Това не може да се случи у нас – тайничко си мисли всеки, успокоявайки се, че другият край на света е някъде там, далеч, и с лека ръка може да го заличи от картата на съзнанието си. А мнозина не си дават сметка, че именно мощни политически и икономически интереси запушват устата на световните медии за една трагедия, която съвсем не е приключила и чиято цена оттук насетне ще плаща всеки един от нас. Да припомним списъка: Уиндскейл – 1957-а, Три майл айлънд – 1979-а, Чернобил – 1986-а, Фукушима – 2011-а. Но за тази поредица – малко по-късно.
В един японски вестник попаднах на статия за възстановено след бедствието бейзболно игрище в Рикудзен-таката, префектура Ивате. Това населено място бе определено като най-тежко пострадалото от вълните цунами в целия регион. Непосредствено след катастрофата градът буквално бе обявен за заличен от картата. Към днешна дата е известно, че над 70% от жилищните сгради са засегнати в различна степен, а близо 10% от общо 24-хилядното му население са загинали или са безследно изчезнали. На фона на тази трагична статистика се откроява историята на един обикновен местен жител и неговото бейзболно игрище. Главният герой в нея е 74-годишният Кунио Ояма, роден и израсъл в Рикудзен-таката, където в продължение на дълги години управлява малко бейзболно съоръжение. На десетия ден след бедствието Ояма най-после събира сили и отива до игрището, за да установи, че всички мрежи и стени са отнесени, а мястото се е превърнало в сметище от боклуците, довлечени от морските вълни. За щастие стихията като по чудо е пощадила питчинг-съоръженията. Това окуражава Ояма и той решава въпреки възрастта си да възстанови игрището със собствени сили, макар да не очаква помощ от когото и да било.
Без да губи време, японецът започва възстановяването, като използва само подръчни материали – въжета, стоманени плоскости, дори пластмасови бидони за туршия. Ентусиазмът на възрастния човек дава своите плодове и не след дълго градът, който все още се намира под гнета на спомените за трагичния ден и на страха за неизвестното утре, осъмва с изцяло възстановено бейзболно игрище. Поради недостига на електричество то може да се използва само до залез слънце. Но хората лека-полека започват да се връщат тук и да се наслаждават на играта.
Никой не очакваше, че на фона на толкова много разруха и недостиг на суровини от първа необходимост първото съоръжение, което ще бъде възстановено в града, да е именно място за игра и забавление – споделят с възхищение представители на местните власти.
Делото обаче се оказва лебедовата песен на възрастния Ояма, който умира внезапно половин година по-късно. След като научава за смъртта на баща си, 40-годишният Исао Ояма, който работи в съседната префектура Мияги, без колебание напуска поста си и се завръща в родния град. Той обяснява решението си простичко: В момент, когато хората бяха изгубили всичко, моят баща отдаде последните си сили, за да им помогне да си възвърнат радостта от живота. За мен игрището вече притежава екзистенциална стойност и затова най-естественото нещо бе да се върна тук и да продължа делото на баща си.
Тази на пръв поглед непретенциозна история на един обикновен човек ми припомня думите на френския философ Еманюел Левинас, които, струва ми се, най-точно изразяват нейната есенция: Аз-ът не може да бъде изтръгнат от своето първо лице, защото именно личната отговорност поддържа света. Да, възрастният Ояма можеше да прекара последните си дни в самосъжаление и в изтъкване на безбройни причини, поради които игрището не може или дори няма смисъл да функционира. А те със сигурност са били повече от обективните перспективи то да бъде скоро възстановено. Но той е избрал друг път – да достави една простичка радост на другите в скръбен момент – акт, който се оказва по-важен от самия теб и от цената, която ще платиш за това. Иначе казано, осъзнаването, че другите и светът не са някакво отвлечено полуфилософско, полупсихологическо понятие, а са живи и реални и са тук, до теб. И черпят жизнените си сокове именно от всекидневната ти лична отговорност към тях и от смелостта ти да положиш името си под всяко свое дело, дума и мисъл.
Непосредствено след ядрената катастрофа думата отговорност става ключова в съседна Фукушима, където стотици служители остават на работните си места. Те се излагат на огромен риск в опит да овладеят реакторите, за да спасят Япония и света от още по-ужасяващи последици. За тези хора няма награди, нито пък имената им шестват гордо из вестникарски статии и телевизионни интервюта. Напротив. Вместо да се изживяват като герои, те крият лицата си от камерите, чувстват се виновни и дискриминирани от обществото, а мнозина страдат от депресия и посттравматично стресово разстройство. Журналистът от Би Би Си Рупърт Уингфийлд има редкия шанс да направи кратко интервю с един от тях: След инцидента не е имало ден, в който да съм се чувствал добре – споделя младият мъж, пожелал да остане анонимен. – Дори когато излизам с приятели, не мога да бъда щастлив. А щом хората заговорят за Фукушима, зная и чувствам, че отговорният съм аз.
Тези думи на един от служителите в АЕЦ Фукушима-1 неволно ме връща в един светъл ден от края на лятото, когато за пръв път посетих Парка на мира в Хирошима и мемориала в памет на жертвите от първия в човешката история ядрен холокост. Там пише: Спете спокойно. Грешката няма да се повтори. Ще кажеш, уважаеми читателю, че няма място за паралели между събитията в Хирошима и Фукушима. Едното е част от война, другото – последици от природно бедствие. Сходството сякаш се изчерпва с присъствието на ядрена сила и с някак ироничното фонетично прикриване между двата топонима. Може и да е така. Но само ако забравим безспорния вече факт, че ядреният инцидент във Фукушима е най-сериозният от всички досегашни. Както и констатацията в официалния доклад на японското правителство от юли 2012-а, според който катастрофата не е неизбежен резултат от изключително по мащабите си природно бедствие, а от огромна човешка грешка, в чиято основа стоят съществени организационни и процедурни проблеми. Като например това, че централата е абсолютно неподготвена за авария и системите й за сигурност не отговарят на необходимите стандарти, че има препятствия в комуникацията между правителството и компанията – оператор ТЕПКО, както и в определянето на редица ключови отговорности.
Хирошима пък ме връща към историята за Радхабинод Пал – индийски съдия от Международния военен трибунал за Далечния изток, действал в периода 1946-1948 година. Когато посетил мемориала и прочел надписа Грешката няма да се повтори, той възкликнал, че е неточен, защото не се казва чия е грешката. Според Пал трябвало да се подчертае, че това е дело на Америка. Тогавашният кмет на Хирошима Шиндзо Хамай отговорил, че употребата на подлог в надписа е избегната съвем умишлено, за да може всеки, който застане пред мемориала, да възприеме случилото се като въпрос на лична отговорност. Не знам доколко градоначалникът Хамай е бил запознат с творчеството на Достоевски. Но обяснението му звучи като ехо от думите на руския писател, казани чрез стареца Зосима в романа Братя Карамазови: Всеки един от нас пред всички хора за всички и за всичко е виновен, за всички грехове хорски, световни и еднолични.
Може да сме в състояние да индуцираме плурипотентни стволови клетки или да проникнем в дълбините на Космоса, но по отношение на живота си оставаме абсолютни невежи. И в това си невежество превръщаме света в сметище (и) на мисловните си конструкции, чиито зловещи останки са видими за всеки, посетил Хирошима, Фукушима, Чернобил или Дахау например. На такива места разбираме колко неуместна е фразата на другия край на света, ако става дума за това, че поради географска отдалеченост или по друга причина определено събитие не ни засяга пряко. Защото разстоянието далеч не означава, че то наистина не ни засяга на друго, макар и индиректно равнище.
Затова, ако се окаже, че днес за 11 март си спомнят само пряко пострадалите и че сред тях е останало дори едно дете, чийто живот е застрашен от невидимия призрак на радиацията, опитайте се да спрете за миг и да потърсите личната си отговорност за това. А ако начинанието ви се струва нелепо или твърде налудничаво, спомнете си за въображаемия старец Зосима от романа на Достоевски и за покойния вече старец Ояма от далечна Япония и неговото бейзболно игрище. Не мислете, че някой от двамата ви размахва пръст и ви подканя към сълзливо покаяние за всемирните беди или към сладникава хуманност. Те просто ви подсказват, че не е нужно да чакате поредната трагична годишнина, да се отървете от патентованите си самозаблуди, да се събудите от летаргичния сън, в чието упоение сами сте прокарали бездната между себе си и света.
