За 20-те години, откакто се списва в.БАНКЕРЪ, една от най-горещите теми на неговите страници винаги е била приватизацията. Ако се проследят броевете му през това време, лесно може да се улови как колебливите пламъчета от началото на 90-те, че ще привлечем реномираните западни инвеститори с нови технологии и чисти капитали, бързо бяха удавени в мощния напор на партийни и личностни интереси, възбудени от възможността за забогатяване на държавния гръб. Неусетно се пръкнаха новоизпечените и неособено грамотни милионери, наредиха се обръчите от фирми, широко бяха разтворени политическите чадъри… Четирите власти постепенно се сраснаха помежду си в една уродлива симбиоза. А народът на няколко пъти бе употребен – като се започне от прословутите работническо-мениджърски дружества, мине се през масовата приватизация и се стигне до продажбата на предприятия на точно определения уж стратегически инвеститор.
Сега за раздържавяване се говори и пише далеч по-рядко. Просто защото след правителствата на Иван Костов и Симеон Сакскобургготски не остана кой знае какво за продажба. Ако обаче човек се зарови в обобщените данни на Агенцията за приватизация за периода от 1 януари 1993-а до края на 2012 г.,може да види една много показателна картина за случилото се. От общо 5250 договора с купувачи 2580 са с т.нар. РМД-та, а 2503 влизат в графата други – т.е. най-вече продажбата на миноритарни пакети през борсата. Едва 167 са сключени с чуждестранен инвеститор.
Какво излиза? Най-изкривената форма на раздържавяване всъщност е гръбнакът на българската приватизация. И това съвсем не е случайно. Още в далечната 1992-ра с действалия десет години приватизационен закон бе дадена възможност на служителите и директорите, работили поне две години в дадено предприятие, да имат право на преференциално участие в неговото раздържавяване. Създаденото от тях работническо-мениджърско дружество (РМД) можеше да стане собственик на държавната фирма, ако плати само 10% от стойността й в брой. Остатъкът се разсрочваше до десет години, като бе позволено до 70% от сумата да се платят в дългосрочни държавни облигации, от което крайната цената неминуемо пада. А за капак със Закона за обезщетяване на собствениците на одържавени имоти се даде нов бонус – всички РМД-та получиха право да изплатят оставащата им част от задълженията с компенсаторни записи. Това пък занижи стойността на сделките близо десет пъти.
Разбира се, всички тези привилегии не бяха записани току-така в нормативната база. С тях властимащите
павираха пътя към добре разработени схеми
nbsp;
Първо, същността на РМД-то бе изцяло подменена. Изискването за две години стаж лесно бе заобиколено чрез назначения със задна дата на псевдоексперти и специалисти, повечето от които близки до властта и напълно непознати за служителите в предприятията. Така изведнъж се оказа, че работническо-мениджърските дружества се използват от спуснати вождове, а всички останали се манипулират като истински индианци. Най-често ключовият дял в тях попадаше в ръцете на няколко души, обикновено членовете на директорския борд. Именно те теглеха банкови кредити за първата вноска от 10%, срещу които залагаха дяловете си. След това обаче започваше бясно разпродаване на имуществото, приходите се прибираха, а колективът дори не разбираше какво става. Постепенно раздържавените компании затъваха, нямаха пари за погасяване на вноските по приватизационния договор и в последна сметка се стигаше до фалит.
Имаше и друга схема. Тя се развиваше, когато зад РМД-то стоеше друга фирма или физическо лице. В този случай скритият купувач получаваше възможността да ползва преференции, които не му се полагат по закон. След осъществяване на сделката той увеличаваше капитала на РМД-то, като изкупуваше акциите от новата емисия и ставаше мажоритарен собственик. Такива примери с лопати да ги ринеш. Един от първите договори по схемата РМД е продажбата на огромния автосервиз в столичния район Искър – Дружба-Авто. Приватизационният договор е сключен на 3 декември 1993-а… с работническо-мениджърско дружество. Оценката на продаваните активи по това време е около 18 млн. лв. (при курс на БНБ за деня – 31.209 лв. за 1 щ. долар). Ползвайки преференциите, които дава тогавашното законодателство, в крайна сметка купувачите плащат за сервиза 13 572 794 лв., или по-малко от 435 000 щ. долара. Срещу тази скромна сума те получават 12 100 кв. м дворно място, ведно с построената върху него административна сграда с площ от 4400 кв. м, плюс машини, съоръжения, инвентар, транспортни средства и резервни части, които са записани просто като обект. Според очевидци само сградата и инвентарът в складовете са покривали стойността на цялата сделка, а огромният терен направо е паднал на купувачите като екстра. Те пък са поели задължение в срок от три години да запазят предмета на дейност на предприятието и работните места в него, а също да не прекратяват наемните договори с Мото Пфое и с тогавашната Турист спорт банк. Работническо-мениджърският колектив обаче не е намерил сили в себе си да продължи дейността на сервиза след изтичането на буферния период за препродажба и масово започва да се разделя със собствените си идеални части. Днес за апетитния терен се водят съдебни спорове.
В интерес на истината, големият подем на РМД-приватизацията започна по времето на правителството на Иван Костов (виж. таблицата).
През 1998-а например една от гордостите на социалистическата индустрия – толбухинският завод Добрич, бе продаден на работническо-мениджърското дружество Добрич 98. То плати 266.6 хил. долара – задължителните 10% от цената. После всички останали плащания бяха преустановени, предприятието спря да работи, активите му се оказаха недостатъчни, за да покрият натрупаните задължения, и се стигна до фалит. Сега се чака на територията му да цъфне нов търговски център.
Може би най-христоматийните примери за скандални раздържавявания по схемата на РМД-тата, за които се изписа и изговори много през годините, са тези на
Винпром Дамяница и завода Каолин
nbsp;
Първото дружество е включено в списъка за приватизация през лятото на 1997-а и договорът за продажба с РМД Изба Дамяница е подписан още в края на същата година. Без общо събрание и без правоимащите от РМД-то изобщо да разберат, акционер във винпрома става един от издателите на вестник Капитал Филип Харманджиев, който е назначен и за изпълнителен директор. Изискването за две години служба е заобиколено с издаден документ, в който се казва, че Харманджиев е бил експерт в Дамяница. А защо тогавашното Министерство на промишлеността намалява чрез анекс цената на сделката наполовина – от 3 млн. на 1.5 млн. щ. долара, сигурно завинаги ще остане загадка за широката публика. Няма да се спираме и на факта, че в избите на Дамяница за новия собственик остават 2 400 000 бутилки вино, всяка на цена от 1-2 долара. По-важното е, че според закона новият собственик е трябвало да плати още в деня на сделката 10% от цената, или 150 хил. долара, но са дадени само 60 хиляди, а остатъкът е изплатен по-късно с дългосрочни държавни облигации. От регистъра за следприватизационен контрол пък се разбира, че цялата сума от 1.5 млн. долара е платена окончателно на 22 декември 2000-а, но не се посочва по какъв начин е станало това. Явно заварените бутилки са осигурили добри приходи. Същият този регистър разкрива и една друга любопитна подробност – приватизаторът не е изпълнил нито един от ангажиментите си за инвестиции в периода 1998-2002-ра. Само че всички съдебни дела по въпроса стигат до задънена улица и държавата не получава никаква компенсация. Междувременно всички миноритарни притежатели на акции в Дамяница са изхвърлени от голямата игра с неколкократно увеличение на капитала за сметка на големите шефове.
Впечатляващ удар е и сделката за Каолин. Схемата, която се прилага, е почти същата. Още през 1997-а единственото по рода си на Балканите предприятие за полезни изкопаеми е искано от известната белгийска фирма Сибелко, която дава добра цена – 20 млн. долара, за участието си в съвместно дружество заедно с държавата. Но вместо да привлече стратегическия инвеститор и да вкара в хазната сериозната за времето си сума, кабинетът на СДС решава да даде Каолин на братята Иво и Александър Прокопиеви и на няколко техни съдружници. Договорът с РМД Каолин 98 е сключен на 10 януари 2000-а. Тогава 75% от завода са продадени за смешните 7.2 млн. лв., като в брой са платени едва 10 на сто, а останалото е издължено с компенсаторки. Следват няколко увеличения на капитала и само за година компанията на Иво Прокопиев Алфа финанс холдинг става собственик на 83.33% от Каолин, а РМД-то отива в седма глуха с едва 12.5 на сто.
Такива сделки по време на синьото правителство има много. Но всички опити някой да се зарови в тях и да потърси отговорност за безогледното ограбване на държавата все пропадаха. През 2002-ра прокуратурата откри нарушения в РМД раздържавяването на едни от най-големите български предприятия – Арсенал – Казанлък, Хлебна мая – Русе, ОЦК – Кърджали, Хемус ер – София, Елените – Несебър, хотелите Санкт Петербург в Пловдив и Средец в Слънчев бряг. Малко по-късно държавните обвинители се заеха и с приватизацията на обувния завод Добрич и Каолин. Но реален резултат така и не последва. Делата или завършваха с оправдателна присъда, или бяха забутвани някъде по архивите.
Същите
съмнения за игра с нагласени карти
nbsp;
има и при останалите сделки, но и при тях нищо не бе доказано. На челно място в списъка безспорно е друга гордост на социалистическата металургия – Кремиковци. Комбинатът бе продаден по време на кабинета Костов (14 юни 1999 г.) на Дару Металс АД (по-късно преименувано на Финметалс Холдинг) за символичната цена от 1 долар срещу обещания да покрие дълговете му, оценени тогава на 645 млн. лв., и да инвестира още 300 млн. долара през следващите шест години. Почти нищо от тези големи заявки не бе изпълнено. А след серия промени в собствеността, съмнения за източване и бързо забогатяване на хора от ръководството му през 2011-а Кремиковци бе даден за скрап на Елтрейд къмпани срещу 316 млн. лева.
Много по-откровен бе
обирът на Авиокомпания Балкан
nbsp;
Националният авиопревозвач беше продаден на израелската Зееви груп, собственост на Гад Зееви, на 30 юни 1999 година. Договорената цена бе повече от скромна – 150 хил. лв., а обещаните инвестиции – 100 млн. долара. Но се оказа, че израелецът със звучното име е специалист по ликвидация на подобни дружества, а не по оздравяването им. Скоро след операцията полетите на Балкан бяха спрени. При продажбата авиокомпанията имаше 18 самолета Ту-154, а година и половина по-късно – само един. Малките пътнически и товарни самолети също бяха разпродадени, както и слотовете по международните летища. По експертни оценки Гад Зееви е спечелил над 300 млн. долара от цялата работа. Но така и не бе потърсена отговорност от продавачите, позволили да се стигне до катастрофата с превозвача. Поне се отървахме сухи от 12-те иска, които нахалният евреин заведе срещу страната, претендирайки за неустойка от 250 млн. долара.
Кабинетът Костов ще се запомни и с продажбата на Нефтохим ЕАД на руската Лукойл срещу 101 млн. долара. Наистина, тя е повече от успешна, ако я сравним с разграбването на плевенската рафинерия Плама – единствения нефтохимически комбинат в света, доведен до фалит. В момента Нефтохим работи добре, снабдява страната и региона с гориво, отчита печалби и внася немалки данъци в хазната. Но е почти пълен монополист на пазара на течни горива у нас, което в определени ситуации, както неведнъж вече видяхме, се оказва сериозен негатив.
Като говорим за Костовата приватизация, не може да подминем и тазседмичното словоизлияние на бившия му партиен съратник Едвин Сугарев, който публично запита: Кой продаде Електроимпекс на Борислав Дионисиев, Машиноекспорт на Петър Манджуков, Булгарлизинг на Димитър Тадаръков и Химимпорт на ТИМ?
Достоен конкурент за челното място в историята на крадливото българско раздържавяване е
сделката за продажбата на БТК
nbsp;
сключена на 20 февруари 2004-а от правителството на Симеон Сакскобургготски. Покрай нея се преплетоха лобистки интереси и възникнаха сериозни съмнения за корупция, дали основание на редица анализатори да я определят като далавера за милиони. Преди да се стигне до продажбата на 65% от акциите срещу смешните за компания от подобен калибър 230 млн. евро, реномирани фирми като гръцката ОТП и холандската Кей Пи Ен даваха половин милиард долара за телекома. За капак купувачът – никому неизвестната офшорка Вива Венчърс, получи лиценз за трети GSM-оператор без търг и конкурс срещу едва 54 млн. лв. (което си бе чиста държавна помощ) и си прибра 46.5 млн. евро дивидент за 2003-а, въпреки че по онова време телекомът все още беше изцяло държавен. Е, може ли някой да е наистина такъв голям тъпак, или цялата продажба се е ръководила от съвсем други интереси? Поинтересувайте се как живеят днес някои царски министри.
Броени месеци след приватизацията на БТК за останалите 35% от акциите й, пласирани чрез борсата, държавата взе малко над 650 млн. лева. Достигнатата тогава цена на акция от 1320 лв. надхвърли над десет пъти онези 102.12 лв. за ценна книга, платени от Вива Венчърс. Впоследствие, след поредица от междинни сделки, включително и чрез фондовата борса, при които 90% от предприятието премина в ръцете на исландския милиардер Тор Бьорголфсон, БТК се озова в инвестиционното дружество на американския застраховател AIG за 2.77 млрд. лева. Наред с цената обаче неимоверно нараснаха и дълговете на телекома – до колосалните 1.65 млрд. евро. След няколко неуспешни опита за продажба през миналата година AIG или по-скоро кредиторите се споразумяха с обединението между Кoрпоративна търговска банка и руската банка VTB.
В последните месеци много често се споменава раздържавяването на 67% от акциите на
седемте електроразпределителни дружества
nbsp;
срещу 693.2 млн. евро в края на 2004-а. Привлечени уж бяха авторитетни чуждестранни инвеститори – германската компания Е.ОН, австрийската EVN и чешката CEZ. Обещанията бяха, че с помощта на стратегически партньори ще бъдат решени като с магическа пръчка редица проблеми, трупани в продължение на години – хроничният недостиг на инвестиции, високите загуби по мрежата, ниската събираемост на сметките, лошото качество на услугата и високомерното отношение към крайния клиент. Само че тези проблеми и до ден днешен продължават да чакат решение. А миналата година държавата продаде и миноритарните си дялове от 33% през борсата. Междувременно от Е.ОН усетиха, че нещата в България не вървят на добре, и прехвърлиха бизнеса си на чешката Енерго Про
Меко казано, странна бе и
приватизацията на ТЕЦ Бобов дол
nbsp;
На 1 септември 2008-а голямата въглищна централа отиде в ръцете на Консорциум енергия МК АД на Христо Ковачки срещу 100 млн. лева. Това стана чрез търг, на чиито критерии, подготвени от раздържавителната агенция, отговаряха само две фирми на самоковския бизнесмен. Очаквано едната така и не се появи и наддаването на практика не се състоя. Малка подробност е, че три години по-рано гръцката компания PPC спечели конкурс за същата централа с оферта от 71 млн. евро и беше определена за купувач. Но до подписване на договор не се стигна заради бунтовете на синдикатите в предприятието, подклаждани, според слуховете от онова време, от собствениците на мините, обслужващи централата. Сред тях доминира Христо Ковачки, който, макар и с три години забавяне, успя да се сдобие с ТЕЦ-а. Друг е въпросът, че сега на Ковачки едва ли му е до сериозните бобовдолски проблеми предвид съдебните производства и запорите на имуществото му. Кой знае защо мълчат и синдикатите…
Може да е с по-скромно участие, но
и ГЕРБ ще остане в хрониките
на българската приватизация. Най-голямата сделка при управлението на Бойко Борисов несъмнено бе тази за Булгартабак. След тринадесет години и четири официални опита продажбата на тютюневия холдинг най-накрая приключи през октомври 2011-а. Тогава 5 881 380 акции, представляващи 79.83% от капитала, бяха прехвърлени на австрийската БТ Инвест ГмбХ (зад която стои втората по големина руска банка VTB (Внешторгбанк). Цената по договора бе 100.1 млн. евро, като първите 20% бяха платени още в деня на подписване на приватизационния документ (13 септември). Сделката обаче не мина през БФБ-София, не се ползваха и услугите на инвестиционен посредник, каквато е по принцип практиката при публични дружества. Прехвърлянето стана чрез изрично нареждане от Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол до Централен депозитар. Така се избегна задължението купувачът да отправи търгово предложение към останалите акционери.
Списъкът с приватизационни досиета лесно може да се продължи с раздържавяването на Химко, което беляза смъртта на тежката химическа промишленост у нас, със старозагорската ДЗУ, с Балканфарма, с Консолид комерс, с Техноекспорт, с Техноимпортекспорт, с пуническите войни в туризма около продажбата на държавните хотели…
Всички тези примери показват само, че тези, които дирижираха приватизацията, са били или кръгли некадърници, или безогледно са източвали държавата. Истината вече е известна и на бездомните софийски псета. От сенчестите сделки се облагодетелстваха само определени свише фигури. Едни вече са покойници, други си живеят прекрасно било у нас, било в чужбина и все още минават между капките, а трети продължават нагло да ни дават акъл от високите етажи на властта. Колкото до активите за 30 млрд. евро, които бяха раздадени на десетократно по-ниска цена, явно единственият съдник ще бъде историята.
