Българинът обича да дава акъл. Адекватно или не, важното е да се изкаже. Най-съкровеното му желание е да бъде чут. Затова политиците ни страдат от логорея, работниците ни са майстори на думи, а народът непрестанно се оглежда я за мегафон, я за трибуна, от която да изкрещи болката си. И понеже словоизлиянието е способно да приема всевъзможни форми, към отделните министерствата светкавично се пръкнаха обществени съвети – за гражданска прозрачност и на ползу роду. Единствената им постижима цел е в тях да се говори, но приказките, уви, нямат никакъв шанс да се превърнат в институция.
Причината е в коефициента им на полезно действие, който трудно прехвърля кръглата нула. Почти месец след сформирането на въпросните обществени съвети сбирките им представляват двучасова говорилня за шепа активисти с достатъчно свободно време. На първото си заседание гражданският съвет към Министерския съвет например едва успя да организира структурата си, а на следващото прекара цялото си време в спорове трябва ли, или не представители на Централната избирателна комисия (ЦИК)да участват в срещите. В крайна сметка стана ясно, че органът няма правното основание да задължи която и да е обществена институция и дори политическа партия да й предостави отчет за дейността си, а от ЦИК директно обявиха, че нямат време да обслужват желанията на съвета. Да, взетите решения се записват на хартия, но имат единствено представителна функция – за да се чувстват хората полезни, ангажирани в живота на изпълнителната власт и за да могат гордо да нарекат себе си коректив. Оттук нататък е абсолютно непонятно защо упражненията по устна реч трябва да се наричат заседания, да се случват всяка седмица при предварително установен дневен ред, да ангажират стенографи и дори да се излъчват онлайн в реално време? Разбира се, на почетните представители на гражданското общество едва ли ще им се отдаде друг случай да говорят на микрофон, да се гледат по интернет, да спазват протокол и да се любуват на умните си слова в стенограмите след срещите. А като бонус има и публика.
Съвсем друг е въпросът що за диалог могат да осъществят 30-40 човека, които по презумпция се разминават в становищата си, защото в живота се намират от двете страни на барикадата? Как един представител на работнически синдикат да убеди работодателя, седнал срещу него, че бизнесът трябва да плаща по-високи осигуровки на служителите в условията на свито производство и съкратени общи разходи? И как директорът на фирма да обясни на гражданина, че не може да наема нови кадри, защото е преструктурирал дейността си, за да оцелее в кризата? Формулата е тотално сбъркана и понеже обществените съвети не могат да вземат решения, с които компетентните институции да се съобразят. В този ред на мисли дори общественият съвет към Министерството на труда и социалната политика да се обедини около становището, че минималната работна заплата трябва да се вдигне, изпълнителната власт има пълното право да не се съобрази с него. Да не говорим, че цялото упражнение ще се обезсмисли само след месец, когато служебното правителство ще предаде щафетата на новата власт, а обществените съвети ще останат в историята. Освен ако следващият кабинет не реши да ги задържи.
Все пак трябва да признаем, че гражданските структури осигуряват известна прозрачност, защото информацията кой къде е бил, какво е казал и поискал вече е публична. Думите и делата фигурират черно на бяло в интернет и никой не може да избяга от отговорност. Ако не бяха заседанията в Министерството на околната среда и водите например, никой нямаше да разбере, че Пенчо Пенев от Института за устойчиво развитие е настоявал да се направи обща картина на състоянието на околната среда в страната, а Костадинка Тодорова е обяснила, че трябва да се прави разлика между зелен бизнес и отговорен към околната среда бизнес. Общественият съвет към Министерството на икономиката, енергетиката и туризма пък ще настоява да отпадне търговската тайна и договорите за доставка, производство и търговия с електроенергия да станат публични. От своя страна колегите им от съвета към Министерството на здравеопазването се канят да надничат в графика на ресорните министри и директорите на дирекции, но без право да ги контролират.
Съвсем друг въпрос е кой има нужда да знае за думи и дела, от които не следва нищо. В резултат на всеобщото гражданско напъване в публичното пространство ще циркулира толкова много ненужна информация, че ако съветите продължат съществуването си при следващия кабинет, най-вероятно ще се свият до работни групи с граждански квоти и ще се събират веднъж на няколко месеца.
