В миналия брой на БАНКЕРЪ лансирах тезата, че България е изправена пред неизбежен и вероятно продължителен период на политическа (и не само политическа) нестабилност. Тъй като някои от реакциите изразяват не само несъгласие, а неразбиране на аргументите ми, ще ги развия и обоснова допълнително. Това е необходимо и полезно не заради спора, а защото една част от предвижданията вече са факт и към обективните
предпоставки на нестабилността
се прибавиха и субективни (ситуационни) такива.
Смятам, че нестабилността, която ще бележи следващия период и събитията през него, е качествено нова, непозната през досегашния период на прехода, може би с изключение на самото му начало. Тя не е плод на субективните намерения и избора на определена линия на поведение на политическите елити и в този смисъл твърдя, че тя не е изкуствено произведена.
Започващата нестабилност не се дължи на противоречията и изравнените сили между победилите на изборите политическите играчи, а на драматично нарушеното, можем вече да кажем – взривеното отношение между граждани и политици, между представители и представлявани. Скандалите и разкритията по време на предизборната кампания не само разкриха в цялата му прелест истинския облик на политическата класа, те дадоха сериозни основания да се твърди, че
действителната воля
на върховния суверен е подменена или поне съществено деформирана.
Получената конфигурация на 42-ото Народно събрание очевидно не съответства на предпочитанията на гражданите, но това изкривяване не е случайно явление. То се получи в резултат на нагласени правила и драстични нарушения дори на тези нечестни правила. Но границата бе премината, досегашните номера вече няма да минават, досегашният модел на управление няма да работи.
Това имам предвид, когато твърдя, че общественият договор е денонсиран, въпреки че всички участници искат да го признаят или дори още имат илюзии по въпроса.
Прави впечатление, че повечето анализи на изборните резултати и предстоящите маневри в парламента изхождат от друга предпоставка. Те свеждат изхода на събитията (ново правителство, какво точно, или евентуално нови избори) до способността на
елитите да се договорят
до желанието на четирите партии (по-скоро на три от тях) да се спогодят и да произведат някаква компромисна формула на управление. Според мен тази предпоставка е неработеща, защото допуска негласно, че тези извън стените на парламента ще кротуват, или поне ще приемат ролята на драматично излъгани, но докрай лоялни привърженици на великите партийни комбинатори.
Голямата, според мен непреодолима пречка пред партиите в парламента, най-вече – БСП, Атака и ДПС, не е дали и как ще убедят своите членове и симпатизанти защо се налага да се договорят. Това все някак може да стане, макар че неизбежно ще има дългосрочни последици. Още по-лесно ще бъде играчите да се договорят за някакво разпределение на баницата – постове, облаги и сфери на влияние, свързани с властта. Въпреки несъвместимите в голямата си част обещания и послания в предизборните платформи и тук може да се постигне някаква обтекаема форма, която да прикрие като смокиново листо срамната същност на евентуалното спазаряване.
Но дори да бъде постигнат напредък по решаването на тези три съвсем нелеки задачи, остава голямото предизвикателство – правителство, съставено от БСП, Атака и ДПС, или от която и да е друга конфигурация в този парламент, не може да бъде това програмно правителство, от което има нужда страната. Този парламент не е способен да получи доверие в аванс от достатъчно значима част от българите, без което такова програмно правителство би било само една фикция.
За програмното правителство вече съм писал неведнъж на страниците на БАНКЕР и независимо от разгорещените дебати в последните седмици не виждам нужда да се връщам към темата в подробности. Все пак ще отбележа, че за да има истинско програмно правителство, е необходима програма, и то не като добре написан документ, а като прецизно обмислени и балансирани политики, за чиято реализация са налице воля и готовност да се поеме отговорност.
Максималното, което може да произведе в този състав новият парламент, е
имитация на програма
и на програмно правителство. Дори е сполучливо изфабрикувана, имитацията не може да изпълни предназначението на необходимия оригинал, в най-добрия (или най-лошия?) случай може временно да създаде илюзия, че се прави необходимото.
Има три групи аргументи за подобна прогноза, които според мен трудно могат да бъдат оборени.
Първата група аргументи обхваща действителното състояние на българското общество и произтичащата от него наложителна и неотложна система от управленски действия – както по отношение на редица непосредствени кризисни явления, така и в контекста на няколко трайни, дълбоки заплахи. Действителността поставя императив за нов тип политика – много трудна и много рискова. Само и единствено програма, която адресира честно и задълбочено истинските проблеми, може да свърши работа, а нейното създаване и прилагане е много трудна задача, чието успешно решаване не зависи само от доброто желание. Нужна е експертна готовност, а такава в наличност няма.
Втората група аргументи отразяват особеностите на конкретните политически субекти (и на техните възможни конфигурации). Тези четири партии са показали и доказали, че не могат и не искат – нито поотделно, нито заедно – да създадат и реализират такава политика. Доказва го и досегашното им поведение, и състоянието им. Нищо или почти нищо в предизборните им послания не загатва за възможно пробуждане на такъв потенциал.
Новата политика изисква нови субекти, а такива засега не бяха допуснати до властта. В това отношение силните на деня си направиха истинско политическо харакири – ако не бяха толкова алчни да заграбят цялата власт, щяха да ограничат интервенциите си и да допуснат в парламента поне още две партии, което щеше да открие възможност за далеч по-голяма гъвкавост. Действителната програма, политиките, от които има нужда България (и съответното правителство), ще бъдат дело на други – кога и на каква цена, предстои да видим.
Третата, най-съществена група причини е свързана с
промените в обществото
в нагласите и поведението на все по-голяма част от гражданите. Все повече българи искат истинска промяна – към нова политика и нови политически субекти, а доказателство е огромният вот за малки партии. Въпреки масираната манипулация на общественото съзнание, че този вот е изгубен, нагласите в обществото са други и маркират една тенденция. Ако сега 25% от гласувалите са непредставени в парламента, при това при много силни и доста основателни съмнения за измами и подмяна, явно границата на пречупване е близо и те по един или друг начин ще си осигурят легитимно представителство.
Този парламент не може да произведе нито необходимата нова политика, нито работещо в истинския смисъл на думата правителство, както и бъде наречено то. Именно това ще доведе до нови избори най-късно до година, а при определени обстоятелства – и по-рано.
На нови избори ще се отиде
но не веднага. Наистина е много вероятно, първо, да се премине през някакво програмно правителство, но не защото тези, които ще се спогодят, искат да реализират нужната програма, а именно заради желанието да се подготвят по-добре за следващите избори, на които се надяват да спечелят пълно превъзходство. Това недвусмислено пролича в някои нюанси на публичните изявления, още по-категорично – в процеждащата се иззад кулисите информация. Едва ли има по-добра илюстрация за неадекватността на политическите елити от устойчивата илюзия, че биха могли да управляват по-стабилно и дълго, ако спечелят по-убедително преимущество пред видимите конкуренти.
Тази междинна фаза в определен смисъл е нужна на обществото, защото наистина е належащо да се почисти държавата от наследството на управлението на ГЕРБ. Натрупани са толкова много порочни и безспорно престъпни практики, че без да се дезинфекцира средата, не би могло да се продължи нататък. Но ако тези, които евентуално успеят да съставят някакво временно правителство, се изкушат да тръгнат по стъпките на своите предшественици, ще ги сполети не по-добра участ.
А лошото за Борисов и компания едва започва и вероятно ще бъде доста поучително.
Александър Маринов
