Огромният на пръв поглед външен дълг на българската икономика явно е достигнал своя пик и вече е започнал да намалява размерите си. Като казваме огромния, наистина става дума за главозамайващи размери – 37.35 млрд. евро в края на март 2013-а. Това са външните задължения на държавата, на търговските банки и на всички държавни и частни компании към външните кредитори. При това не става дума само за директни финансови кредити или за емитирани облигации. Тук се включват и т. нар. търговски задължения – разсрочени плащания за доставки на стоки и услуги.
До 2011-а брутният външен дълг не спираше да расте. След което в нивото му се появиха
колебания от порядъка на половин милиард евро
годишно. Те до голяма степен зависеха от външното финансиране, което вземаха и връщаха държавата и търговските банки. Например през изминалата 2012-а държавният вътрешен дълг се е увеличил с близо 600 млн. евро – най-вече заради емисията от петгодишни облигации, които правителството пусна в началото на юни. Общият й размер бе 950 млн. евро.
В началото на 2013-а българската държава погаси глобални облигации с номинал 800 млн. евро. Тези суми обаче не може да се видят в отчетите на БНБ. Причината е, че Централната банка отчита като външен единствено държавния дълг, който се държи от външни инвеститори, а голяма част от емитираните през 2012-а книжа за 950 млн. евро и погасените през януари 2013-а облигации за 800 млн. евро са или бяха де факто собственост на български банки. Така че тази част от уж емитираните на външните пазари държавни ценни книжа – по методиката на БНБ, се водят вътрешен дълг. За разлика от Министерството на финансите, според чиито нормативи облигациите в евро и долари се отчитат като външен дълг – независимо дали са притежание на български или на чуждестранни лица.
Тези детайли е важно да се знаят, защото в статистиките на двете институции възникват
разлики от 500-600 млн. евро
Според БНБ общият размер на държавния външен дълг в края на март 2013-а е 3.2 млрд. евро, а според финансовото ведомство – 3.8 млрд. евро. Честно казано, в името на по голямата прегледност и достъпност на информацията данните на Министерството на финансите са за предпочитане. То обаче не събира и не предоставя информация за външните задължения на частния сектор.Тях ги дава единствено БНБ. И точно затова е много важно цялата база данни, свързана с външния брутен и държавния дълг, да се изготвя на едно място. Публикуването на тази информация трябва да е съпроводено с подробни обяснения за всички важни детайли от методологията, по които са направени съответните изчисления. За да няма досегашните недоразумения и за да не се прехвърля вината отново на медиите. Защото ако съществуват неясноти при данните за държавния дълг, къде е гаранцията, че в тези за
външните задължения на частните компании
също няма скрити условности. А трябва да е ясно, че преобладаващата част – 27.74 млрд. евро, от брутния външен дълг на българската икономика се дължи на фирмите. Според някои финансисти тези данни не са коректни, защото много дружества не отчитат като външни инвестиции пари, получени от чуждестранните сметки на техните собственици. Експерти от Централната банка обаче твърдят, че това е малко вероятно, тъй като ако една външна инвестиция – било то пряка, вътрешнофирмен заем, или директен кредит от чужбина, не бъде регистрирана в БНБ по силата на Валутния закон, след това инвеститорът или кредиторът трудно би си прибрал парите обратно. Причината е, че при регистрирането на големи валутни потоци от страната към чужбина обикновено започва проверка за пране на пари. И ако кредиторът или инвеститорът, който получава тези суми, не е регистрирал дадения заем в БНБ, не може да покаже на какво правно основание се прави преводът в негова полза. Пък и във Валутния закон има санкции за пропусната регистрация на външна инвестиция или заем от чужбина. Например, ако те не са отчетени пред БНБ, търговските банки нямат право да извършват плащания, свързани с тях. А служителите в кредитните институция, които нарушат това изискване, подлежат на парична глоба. При всички тези условности е ясно, че сумата за външния дълг на частния сектор е доста спорна.
Изниква и друго съмнение. Възможно ли е чуждестранното финансиране за български компании (27.74 млрд. евро) да е по-голямо от кредитите, които те са получили от български банки – 38.14 млрд. лева. Според някои експерти част от тези уж външни инвестиции са български капитали, изнесени в чужбина, които се връщат в България като
финансиране от офшорни компании
Други подобни инвестиции са вземанията, пак често от офшори, които се появят веднага след като срещу някои дружества бъде заведено дело за несъстоятелност. Често по този начин собствениците на фалиралата компания се опитват да изместят титулярните кредитори и да обезсилят обезпеченията им. Проблемът е, че за момента каквито и законодателни инициативи да се замислят в ЕС, собствеността на офшорните компании остава недосегаема. И по този начин БНБ няма как да отсее истинските чуждестранни инвестиции от тези с български произход. В крайна сметка обаче най-важното е дали отделните сектори могат да обслужват тези огромни външни задължения. Сравнителният анализ на данните за първите тримесечия на 2012-а и 2013-а, показват, че финансовото бреме върху частните компании по погасяване на лихви и главници на получените отвън заеми намалява. Ако през първото тримесечие на 2012-а за целта търговските дружества са похарчили общо 970 млн. евро, то година по-късно разходите им са 351 млн. евро. И тази близо трикратна разлика е формирана от значително по-малките погашения по главници, които българските компании са направили към външните си кредитори – без значение дали става думи за наистина чужди компании и банки, или за базирани извън страната български капитали под прикритие. И още нещо интересно. Новополучените през периода януари март 2013-а заеми и инвестиции от частните фирми – 375 млн. евро, са отново близо три пъти по-малко от онези 953 млн. евро, които те са взели през първите три месеца на 2012-а. Това е само едно от доказателствата, че компаниите у нас се опитват да оптимизират разходите си. Истината е, че бизнесът все още не вярва в бързото излизане от кризата и предпочита да се ограничава в установените от предишната година пазарни рамки.
