Един знаменит афоризъм на Джон Мейнард Кейнс гласи, че правителствата мразят да са добре информирани, когато вземат важни решения. Макар и парадоксална за епохата на интернет и глобалната взаимозависимост, тази мисъл не губи своята валидност – и днес, както по времето на Кейнс, добрата информираност изключва възможността управляващите да се оправдават с незнание или неподготвеност. Днес дори обикновеният гражданин с помощта на лаптоп, мобилен телефон и чичко Гугъл вече знае почти всичко за действията и бездействията на властта, какво остава за елитите. Броени часове, след като нещо е станало, то вече е разнищено в социалните мрежи, а един добър анализатор не би бил особено затруднен да отсее истината от измислиците и манипулациите.
В български контекст приказката Не знаехме, че положението е толкова лошо е традиционно оправдание за (ново)дошлите на власт, или по-точно
прелюдия към отказа
от изпълнение на обещанията на поетите предизборни ангажименти. Така намеренията, на основата на които е било получено народното доверие, се отлагат за по-добро бъдеще време, например до края на мандата, а когато това време наближи, се оказва, че най-сигурно обещанията ще се сбъднат, ако властниците получат (поне) още един мандат.
Този номер още минава, особено ако е изпълнен интелигентно, и най-вече – със съзнанието, че е само временна отсрочка за началото на истинската работа. Иначе търпението бързо се изчерпва, а вече поизтърканата метафора за заварените скелети в гардероба започва да се обръща срещу изпълнителите.
У нас наблюдаваме още една особеност, която е в основата на масовата ненавист към елитите. Това е непоклатимостта на правилото гарван гарвану око не вади. За каквото и тежко наследство да се говори, включително и когато то е наистина такова, нещата остават на равнището на силните думи и имитациите на търсене на отговорност, от които никакви реални последици за пакостниците не следват. Постепенно всичко затихва и се размива, а дори това, което стигне до правораздавателните органи, се оказва повърхностно и неподкрепено със сериозни доказателства. Така се прилага старият алгоритъм Търсят се виновни, наказват се невинни и всичко продължава постарому. Българските елити, особено политическите, са се доказали като ненадминати майстори в
нетърсенето на отговорност
защото се водят от мисълта, че и на тях един ден могат да им потърсят такава. Затова конкуренцията на политическия ни пазар е толкова илюзорна, колкото и в уж функциониращата ни пазарна икономика.
Все пак в нашенската скелетология има някои нюанси, които не могат да бъдат пренебрегнати. Трикът с огромната изненада от завареното е горе-долу правдоподобен при нови, неопитни и неособено подготвени управляващи. Етюдът с потреса на ГЕРБ от наследството на тройната коалиция – първично-автентичен като в Многострадалната Геновева – имаше въздействие доста време и бе развенчан чак когато стана ясно, че нищо по същество не се прави, за да се изяснят пред обществото неправилните (да не говорим за престъпните) действия и техните извършители. Но такова изпълнение изглежда доста неубедително, когато ни го предлагат хора и партии с дълъг опит и трайни добри контакти в системата на управлението. Тогава извинението, че не са знаели, много бързо се обръща срещу тях.
Точно в такова положение днес е кабинетът Орешарски. Самият премиер, а и негови министри като Златанова, Йовчев, Чобанов, Адемов, Стойнев и други биха изглеждали крайно неубедително, ако се опитат да пресъздадат репликите и мимиките на Борисов, Цветанов и Дянков от 2009 година. Ако има някакво солидно основание да бъдат назовавани експерти, това е именно техният опит в управлението на съответните сектори, а опитът включва неотменния елемент на
добрата информираност
и надеждните лични контакти, които я осигуряват. Разбира се, винаги има известна доза оперативна изненада, всяко отиващо си правителство прилага номера с прехвърлянето на някои плащания и отговорности за следващото. Но цялостното положение и тенденциите са били много добре известни на почти всички членове на кабинета. Иначе те просто не биха приели да се включат в него, именно защото са опитни хора, знаят какво искат и каква цена са готови да платят.
Така че вместо да се изкушават да разиграват спектакъл на изненада и потрес, министрите трябва незабавно да изяснят каква част от тежкото наследство се дължи на погрешни и дори на незаконни действия на предишното правителство. Тези действия трябва да бъдат незабавно преустановени (а не, както обикновено се случва, подхванати отново под друга табела и в друг интерес).
Техните извършители трябва да бъдат ясно посочени, а ако има основания за търсене на нещо повече от неуловимата политическа отговорност, те да бъдат солидно обосновани и предадени на съответните компетентни органи.
И дотук с
оправданията с бившите
Правителството трябва да се захване със същинските проблеми, а не да изпълнява ритуален танц около тях. Както посочват редица експерти (бих отбелязал изключително полезната и аргументирана статия на професор Георги Петров в БАНКЕРЪ преди няколко седмици), налице са сериозни резерви, които всяко правителство може да оползотвори, ако наистина е компетентно, има воля и иска да служи на обществото.
Но тук стигаме до следващия, вероятно наистина много сложен проблем. Ако трябва да бъдем точни, скелетите в гардероба съвсем не са изтлели мъртъвци, те са живи, опасни създания (които могат да хапят, но могат и да купуват). В българските условия няма как да се атакуват корените на социалноикономическата криза, ако не се посегне решително на тези сенчести интереси, които в продължение на повече от две десетилетия бранят успешно една порочна система. Сменят се само администраторите на системата, настъпват корекции в начина на разпределение на печалбите, но водещите до ограбване на огромната част от българите порочни практики, непоклатими като Великата китайска стена,
надживяват лидери и кабинети
Именно демонтирането на тази порочна система поставиха като основно искане протестиращите по време на кратката (но неприключила) българска пролет. Февруарските искания остават актуални по една проста причина – че ако системата остава непокътната, а само сменя акционерите си, тя ще продължи да генерира същите беди и страдания за хората.
Големият въпрос е дали правителството и подкрепящите го политически сили ще имат волята и последователността да посегнат на тези трайни и свръхжизнени обществени деформации, натрупали се в периода на прехода. Повечето от членовете на правителството имат достатъчно опит и информация, за да го направят. Неизвестната величина обаче е: ще поискат ли (и ще им позволят ли) да го направят?
Ако допуснем, че в екипа на Орешарски са се събрали хора, които наистина искат да свършат необходимата работа, реално могат да ги възпрепятстват две неща. Първо, претенциите и тънките сметки на партиите, които ги избраха. Тук непосредствената перспектива съвсем не е розова. Българските партии трудно сменят козината си, за нрава – да не говорим. Освен това сега са подложени на поредния силен наплив от мераклии
за постове и облаги
Достатъчно е човек да се разходи около двете партийни централи в центъра на София, за да забележи какви достойни за анализ на Чезаре Ломброзо физиономии се открояват в пейзажа. Но дори да допуснем, че управляващата коалиция се е поучила от провала на ГЕРБ (и от своите собствени грешки) и заложи на по-качествен и принципен подбор на хора за ключовите политически и административни позиции, остава още една, по-неясна, но вече оживено коментирана заплаха. И тя е наличието на определени лични, непублични зависимости.
Твърде много станаха съвпаденията на близки делови и лични отношения сред членове на кабинета и техни ключови сътрудници, както и депутати, от една страна, и семейната среда на Сергей Станишев, от друга. Можем само да се надяваме, че няма да се потвърдят твърденията за такива задкулисни потайности, които са коствали главата на не един и двама изявени политици по света. Например като прочутият гаф на бившата еврокомисарка Едит Кресон, която се беше изхитрила да назначи личния си зъболекар на висша, високоплатена административна позиция в Европейската комисия и по този начин предизвика един от най-големите скандали в историята на европейските институции.
Няма нищо фатално, ако премиерът Орешарски е подбрал в екипа си хора, които лично познава, на които вярва, но и за които ще носи пряка публична отговорност. Основата – политическа и морална – под кабинета обаче ще се разклати силно, ако се окаже, че той е бил реден под същественото влияние на хора, които не са избирани и не подлежат на публичен контрол и отчет.
Александър Маринов
