Напред, деца на родината, денят на славата дойде…
Припомнянето на първите две строфи от Марсилезата вече не е самоцелна алегория. Гражданите са на оръжие, застанали с все по-ясна непоколебимост срещу разпадащия се модел на прехода. Те засега формират своите батальони в моралния смисъл на думата, но щурмът на Бастилията е предстоящ. Но преди да очертая възможните близки сценарии, нека се опитам да дам своя отговор на въпроса как се стигна дотук.
Колапсът на партийно-политическата система и на изградената на нейните гнили основи българска псевдодържавност бе дълъг и постепенен процес. На моменти мнозина бяха убедени, че позициите и ресурсите на олигархията са толкова мощни, че обществото е напълно безсилно и обречено да търпи гаврите на властващите. В продължение на години, особено след 2007 г., единственият лъч надежда се привиждаше откъм Брюксел. Но в края на краищата се оказа, че ние, българските граждани, сме способни да поемем живота си в собствените си ръце. Голямата поука от февруарските протести и тяхното юнско продължение е именно в това –
революцията в съзнанието
на хората се е състояла и път назад няма.
Това, което ни бе представяно за демокрация, е делигитимирано и дезавуирано. Все повече българи искат това, което упорито се опитваха да оспорят и профанизират апологетите на олигархията – смяна на системата, коренна трансформация на модела, промяна в основата на начина на функциониране на държавата. Статуквото като цяло, а не един или друг негов елемент, е всеобщо признато за дефектно.
Хватките и маневрите само усложняват положението на властниците и сгъстяват буреносните облаци на тяхното индивидуално и колективно бъдеще.
Може би най-сигурният индикатор, че изгражданият 23 години модел е изчерпан, е тоталната загуба на рационалност, изразена в зачестилите необясними, дори идиотски ходове на политиците и партиите. Казусът Пеевски е само един, макар и драстичен пример, за като че ли
заразната масова лудост
на политическия елит. От избухването на масовите протести още през февруари до днес е трудно да се посочи дори един разумен, да не говорим за мъдър или далновиден политически ход. Дори на пръв поглед печелившите военни хитрости (като бързите предсрочни избори или целенасоченото разединяване на протестиращите) се оказаха фатален политически автогол със стратегически ефект. Обществото бе залъгано за кратко, но си направи верните изводи и няма да повтори тази грешка, въпреки че отново е манипулирано в тази посока.
Много се изговори и изписа за някакъв изпипан до съвършенство сценарий, чрез който било свалено правителството на ГЕРБ. Сценарий може и да е имало, но ако е така, той не е дори средно интелигентен. Партиите на прехода и техните икономически господари сами се натикаха в задънена улица. Оттук нататък нито БСП, нито ДПС, нито Атака, нито ГЕРБ имат полезен ход. Само месец след началото на 42-ото Народно събрание е ясно, че всички вкупом са съгрешили и са станали ненужни. Нито едно добро решение, нито един поне частично приет от обществото политически акт. Дори собствените твърди електорати бързо ерозират под
градушката от лъжи и безчестия
Този парламент и всяко възможно излъчено от него правителство са обречени на нулево доверие и нулево търпение. Затова трябва да си отидат, но не и преди да бъдат принудени да свършат няколко неща, за които ще стане дума по-нататък.
Между другото в неистовия си стремеж да се задържат на повърхността властващите олигархични среди наистина започнаха да правят доскоро немислими неща. За последната седмица ни поднесоха повече извинения и разкаяния, отколкото за предишните 20 години накуп. Но те вече не вършат работа не само защото са лицемерни в конкретната ситуация (човекът не е лош, но го мислят за лош), а защото разкайващите са загубили изцяло и необратимо доверието на народа. Гафовете са последвани от нови, още по-немислими такива с шеметна бързина. Това всички знаем.
Възможните сценарии
за развитие на задълбочаващата се политическа и социална криза са три – приемлив, лош и много лош. Добър няма просто защото дългото отлагане и упоритото нежелание на елитите на прехода да се оттеглят вече имат своята неизбежна, най-вече социално-икономическа и морална цена.
Приемливият вариант е провеждане на нови извънредни избори през есента, но само след цялостен ремонт на Избирателния кодекс и други законови норми, засягащи формирането и функционирането на представителните институции. Целта е да се създаде условие за максимално автентично изразяване и отчитане на волята на върховния суверен. А тази воля е пределно ясна – старите партии и техните елити трябва да минат през катарзис (но истински, а не по аршина на Станишев). Някои може и да оцелеят, но само ако успеят да се очистят от пороците. Ако не, можем да си припомним великата сентенция на Парето историята е гробище на елитите. Българската нация и българската държава могат и без БСП, ДПС, ГЕРБ и прочие. Остава да се види дали те могат да функционират като нормални партии, без да паразитират върху нас.
Основната задача тук е да се премахнат всички нечестни едностранни привилегии на т.нар. парламентарно представени партиии дискриминационните ограничения пред останалите, да се ограничат възможностите за измами и фалшификации и да се пресекат потоците от мръсни пари, течащи към партийните каси.
Разбира се, днешните депутати няма да го направят доброволно, а само
под натиск – постоянен
и агресивен.
Към парламента и правителството трябва да бъде отправено ултимативно искане за незабавно начало на работата върху релевантното изборно законодателство с постоянно участие на представители на гражданите и наистина независими (а не напазарувани) експерти, които да защитават публичния интерес.
Отговорните институции трябва да предприемат решителни мерки за пресичане на намесата на криминалните фактори в политическия живот, както и ясно да посочат тези политически формации и личности, които се опитват да ги използват като инструмент за натиск и насилие.
Това е работа, която без особени проблеми може да бъде свършена до края на август, след което се отива на избори, за да бъде излъчено ново управление, от нови хора с действителни намерения и необходимия обществен кредит. Наистина това е само първата стъпка по трудния път, но без тази стъпка няма да има никакво движение в желаната посока.
Възможно е този приемлив сценарий на относително контролирано предаване на властта да бъде осуетен или отложен, тогава влизаме в
лошия сценарий
Накратко казано, той е повторение на събитията от миналата зима, но при много по-трудни условия, високо ниво на конфликтност, опоскани ресурси и значително по-тежки последици за мнозинството от хората. Които на свой ред няма да го простят и ще търсят сметка, може би не по най-справедливия и цивилизован начин.
Но има и по-лош сценарий, който може би се върти в нечии безумни глави. Засилващите се провокации, в центъра на които неизменно е Волен Сидеров (независимо от опитите му да се представи като тяхна жертва), повишават недопустимо риска от тежко насилие и окървавяване на гражданско-политическата арена.
Да се изисква от полицията да предотврати този мрачен вариант е несправедливо, при положение че повечето от политическите фактори пряко или косвено допринасят за нагнетяването на напрежението. Отговорните институции, най-вече мощно овластената ДАНС, трябва незабавно да изяснят кой
поръчва, организира и финансира
тези опасни провокации, без значение от въвлечените партийни или корпоративни централи. Ако, не дай Боже, се допусне да пострадат сериозно невинни хора, рано или късно ще се търси отговорност, и то по най-строги стандарти.
В дългосрочен план днешната политическа и обществена криза може да има само един изход – цялостна същностна трансформация на механизмите и институциите на представителната демокрация и премахване на олигархичните болествотворни явления. Въпросът е дали обществото и особено тези, натоварени с отговорността да го водят, ще успеят да минимализират загубите и ще открият реална перспектива за национална консолидация на основата на истински необходимите приоритети.
Александър Маринов
