Политическата криза в България се развива в контекста на борбата между два ината – на властта и на протестиращите. Единият не отстъпва, ала и другият не отстъпва. И, в крайна сметка, магарето, което ще е по-склонно да премине през моста, вероятно ще са управляващите.
Ситуацията стана крайно неловка за парламентарното мнозинство. Зависимостта, в която в резултат на изборите БСП изпадна от Атака, е неудобна и политически, и нравствено, и чисто държавнически. При това лидерът на националистите не прави нищо, за да облекчи принудените си партньори. В първите години на управлението си Борисов също се облягаше на ръбатата подкрепа на Сидеров, но не бе в такава степен зависим от него – той разполагаше и с други, макар неогласени, парламентарни опори, а по-късно – и с подкрепата на независимите в 41-вия парламент. Ако сега обаче правителството, парламентът и цялата държава ще са подчинени на капризите на националистическия лидер, който през седмицата се появи в парламента с полицейска палка в ръка, цената на властта е твърде висока. Лишаването на извънпарламентарните партии от субсидия (за да остане без средства конкурента на Сидеров НФПБ), което беше гласувано на второ четене в комисия, и двусмисленото поведение на социалистите, притиснати от Атака, правят оцеляването на мнозинството да изглежда невъзможно.
В сряда от левицата не бяха сигурни дали депутатите от националистическата партия ще благоволят да се появят на работа на следващия ден. Точно в такива моменти Сидеров може да поиска от тях всичко, което му е на сърце, само и само да ги подкрепи.
Говори се и се пише, че всичко могло да бъде различно, ако Сергей Станишев си беше подал оставката веднага след скандала Пеевски. Честно казано, дори ако го нямаше скандала Пеевски, щеше да се появи друг повод за протести, за оказване на натиск. ГЕРБ, макар с опипване, налучкваха пътечката – да елиминират фактически резултата от изборите на 12 май. И не са сами в това си намерение. Така че оставката на соцлидера едва ли би била достатъчно условие, за да може кабинетът да управлява по-дълго.
Между другото, за тази оставка имаше други основания. Без да даваме съвети, ни се струва, че оптималният вариант за Станишев беше още преди изборите да се подготвя тихичко за конгрес, на който да сдаде властта и да се посвети изцяло на ПЕС. Защото той е добър на международната сцена и в дипломацията. Вместо това остави реваншизмът да го заслепи и така загуби и БСП, и, вероятно, ПЕС. Апаратната партийна подкрепа не е в състояние да измие срама от станалото. В Европа пък, въпреки твърдата увереност на доста българи в обратното, просто не пасат трева.
Иначе станалото популярно прокарване на граница между февруарските и юнските митингуващи, между успели и неуспели, между излезлите на улицата, които могат и не могат да плащат сметките си, отваря широко вратата за балканизация на протестите. Точно на това сигурно залагат и управляващите. Ако около 10-те хиляди, които всяка вечер излизат по софийските площади, наистина повярват, че са елитарна група, както им се внушава, те ще се превърнат в маргинална групичка. И ще се провалят.
Тъй или инак, очевидното е, че началото на важната за България трансформация е положено. Хората и равнището им на търпимост са се променили. Дали това ще доведе до трайна промяна и у политиците, е въпрос, на който все още няма еднозначен отговор.
Но активизирането на гражданите беше по-важно от смяната на чипа на управляващи и опозиция. Защото всяка една политическа класа би се разпищолила като нашата, ако вместо гражданско общество имаше срещу себе си пасивната маса, каквато доскоро изглеждаха българите.
