Антоний Гълъбов е роден в София през 1964 година. Завършил е социология в СУ. От 1987 до 1990 г. работи в Научноизследователския институт за младежта, а от 1991 г. – в Института по социология към БАН. От 1998 г. е експерт в асоциация Прозрачност без граници.
nbsp;
Г-н Гълъбов, по какъв начин може да се избегнат спиралата от избори и политическата криза?
– Като се следват добрите стари правила на добро управление. В конкретния случай това значи незабавно подаване на оставката от Орешарски, формиране на следващ кабинет от това Народно събрание и опит да бъдат изпълнени някакви поети ангажименти. Проблемът не е в липсата на изход, а в липсата на политическа воля този изход да бъде приложен, защото политическите партии, които са в парламента, в момента очевидно държат повече на собствения си интерес. Единствено и само партийният егоизъм е в основата на тенденцията към барикадиране във властта, на която сме свидетели в момента.
Приложима ли е в България една по-широка коалиция, включваща леви и десни?
– Този шанс беше пропуснат, без дори да бъде обсъден. Ако имаше автентично желание за програмно управление и за програма, която да бъде следвана стриктно, кандидатите за министри и министър-председател можеше бъдат избирани в зависимост от готовността им да я следват. Тогава би трябвало да се получи подобен тип съгласие между БСП и ГЕРБ. Ако погледнете предизборната програма на ГЕРБ, ще видите, че тя кореспондира с предизборната програма на ДПС. Което означава, че ако партиите следваха собствените си предизборни обещания, щяхме да имаме едно стабилно мнозинство от 135 народни представители от ГЕРБ и ДПС. И то щеше да реализира един по-скоро либерален проект. По огледален начин има значително съвпадение в предизборните намерения на БСП и Атака. Но сигналите, които излъчиха партиите в парламента, бяха:няма значение за кого сте гласували, има значение ние как сме се разбрали. Това доведе до допълнително напрежение, защото показа пълен отказ от следването на предизборните програми.
Докога БСП и ДПС ще имат сили да задържат властта?
– Трудно е да се прецени. При управлението на тройната коалиция имаше най-много протести. В интервала между 2005 и 2009 г. се наблюдаваше най-голяма динамика на протестите. И имахме точно този стил, който се налага и в момента – на пълно неглижиране.
Предвид изборите във Варна каква е гаранцията, че един предсрочен вот няма да възпроизведе същото разпределение на политическите сили?
– Подобно сравнение е рисково, защото във варненските избори съществува специфика, която не трябва да се подценява. Разбира се, и там имаше нежелание да се гласува за партийни кандидати. Имахме формално независим кандидат, подкрепян от различни партии, което обаче не е достатъчна гаранция, че е наистина независим. Не бих се доверил на примера на Варна като достатъчно достоверен за ситуацията в страната.
Реалистични ли са очакванията, че Велико народно събрание може да реши сериозните проблеми на страната?
– Не. Те не бяха реалистични нито през февруари, нито сега. Има два варианта, за да се стигне до ВНС. Единият е, ако се стигне до съгласие, самото то да се самоунищожи като форма. Свикваме ВНС, за да промени конституцията в частта и за начина, по който се променя основният закон. Така фигурата ВНС като една по-стара форма на парламентарен живот отпада. Това е технологично решение, което в момента е напълно изолирано и забравено като опция. При подобна хипотеза би се създал режим, при който обикновеното Народно събрание да променя конституцията при квалифицирано мнозинство, поредица от гласувания. Но и втората предпоставка да се върви към ВНС не е налице – би трябвало да има минимално съгласие в кои части конституцията трябва да се промени или да се прави нова конституция. В последните 12 години има ясна заявка какво трябва да се промени. Това са тези 24 идеи, които бяха създадени в края на мандата на Иван Костов. Те продължават да бъдат актуални, тъй като визират основните идеи в конституцията, които генерират определено изкривяване. Но няма и помен от подобен дебат. Няма какъвто и да е опит да се постигне съгласие в кои части и по какъв начин би трябвало да се промени конституцията, преди да отидем на избори за ВНС. В момента говоренето за велик парламент не е продуктивно.
Снижаването на изискванията към независими кандидати и към партиите за влизане в парламента, което се очаква от евентуални промени в Изборния кодекс, няма ли да доведе до размиване на вота?
– Големият въпрос е как да се разшири достъпът до избори, като в същото време се запази политическото. Аз например не приемам идеите в изборите да могат да участват неправителствени организации, синдикати и др. Когато имате претенции да управлявате, трябва да има съответна гаранция, че организацията, чрез която кандидатствате, подлежи на съответния вид контрол. Февруарските протести много ясно показаха, че самоорганизирането и излъчването на говорители в момента е много трудно. Още по-трудно би било да се установи някакъв вид ефективен контрол върху тяхното поведение. Европейската практика показва, че може да имате голям брой политически партии, но мнозинството от тях не претендират да управляват държавата. В най-добрия случай онези от тях, които имат някакво регионално значение, участват в местните избори. В това отношение в България има много тежък комплекс за това, че всеки би могъл да бъде министър, министър-председател и да прави всичко. Това е дефект на политическата ни култура. Той е резултат от представата, че управляващите не притежават специфична компетентност, че те не носят отговорност и търсят облагодетелстване. Свалянето на бариерата за влизане в парламента би могло да бъде обмислено, защото в конкретната ситуация обществото е толкова дълбоко фрагментирано, че за да има някакво реално представителство, би трябвало да очакваме един много по-шарен парламент. Огромна част от напрежението при сегашната ситуация идва от това, че в Народното събрание има само четири партии. В същото време има почти десет партии в буфера между 1 и 4 процента.
Забелязвате ли опити на икономически групировки, които се пробват да насочват протестите и да се възползват от тях?
– Винаги има такива амбиции, имаше ги и през февруари. Същественият въпрос е доколко тези корпоративни интереси се опитват да въздействат само върху протестите или върху възлови фигури в управлението. Сегашният протест сякаш показва известна степен на резистентност към опитите да бъдат приложени други сценарии.
Допускате ли, че в един по-дългосрочен план проблемната ситуация може да е в полза на БСП и да доведе до пречистването й?
– Не, не допускам. БСП пропусна няколко шанса да се реформира и да постигне едно ново качество на лява политика. Г-н Станишев ще успее да приключи с БСП такава, каквато я познаваме досега. Това е сигурно и е част от залога в тази ситуация. Защото много политици в БСП си дават сметка, че поредната загуба на властта с предсрочно прекратяване на мандата ще ги изведе в много лоши предизборни позиции. Те ще загубят отново доверие, което вече няма да бъде преодолимо.
Какво очаквате да се появи, ако тя си отиде във вида, в който я познаваме?
– Очаквам процес на нормализация. Нормализацията вляво ще протече, както протича и нормализацията вдясно. Ще има един период на раздробяване, на загуба на електорат. Докато се оформи една нормална структура на лявото, в която да има една или две комунистически партии и една стабилна социалдемократическа партия. И някакви по-малки сателитни организации – крайно леви, лявопопулистки.
Тоест очаквате самата БСП да се раздроби?
– Да. Тя е конгломерат. Партията винаги е воювала вътре в себе си и се е намирала във война между отделните кланове и групи по интереси. Но до момента тези кланове предпочитаха да запазят общата форма, за да останат близо до властта. При пореден провал вероятно това ще бъде удар, който тази външна опаковка няма да издържи. И не би било добре да издържи, защото доста компромисният характер на българския политически процес до голяма степен идва от фалшивото ляво. Нещо, което никъде по света не е така – комунисти, социалдемократи и социалисти никога не са заедно. Те имат фундаментални различия и по отношение на идеология и за политическата философия. Никъде, където има нормално ляво, комунисти и социалдемократи не са заедно. Самият факт, че у нас тази защитна капсула оцеля повече от 20 години, се дължи на много фактори. Включително и на профила на избирателите на БСП и на начина, по който партията успя да се впише и да насочва процесите на политическата трансформация. Но всичко това предстои да свърши най-после, защото никъде в Централна и Източна Европа и в цялото постсъветско пространство бившите комунистически партии не запазиха в такава голяма степен наследството си. Социалдемокрацията в Централна и Източна Европа съумя много бързо да се дистанцира от комунистическите режими. И всъщност социалдемократи бяха хората, които извършиха реформите в тези страни. Докато у нас БСП винаги е била консервативен и неподвижен център, който се противопоставя на реформите.
Във вторник Трансперънси интернешънъл представи изследването си Световен барометър за корупцията за 2013 година. Наблюдава ли се повишаване на антикорупционната култура в България?
– Не. Данните показват, че корупцията все повече се мисли като обяснение на проблемите, а не като самостоятелен проблем. Все повече хора смятат, че е непреодолима, че тя е естествено състояние на институциите, на партиите, на демокрацията и на капитализма. Много крайнолеви и социалпопулистки тези твърдят, че самата същност на капитализма е свързана с корупцията. Истината е много по-различна от това. Корупцията е, както казваше един изследовател, нормално поведение при ненормални обстоятелства. Тя показва много ясно къде държавните институции не работят и е рентгенова снимка на една блокирала система. Там, където съществуват някакви интереси и липсва легитимна възможност да бъдат удовлетворени, се напластяват корупционни практики. Корупцията е симптом за неработеща държава. Точно затова част от икономическите теории за корупцията – например либералните, обясняват корупцията като естествен механизъм в тоталитарните страни да се случват нещата въпреки блокиралите институции. Но в конкретния случай, в нашата страна, няма основания да приема, че има подкрепа на антикорупционни действия. По-скоро има усещане за това, че корупцията е неизтребима и че винаги ще бъде определяща.
