В един наскоро публикуван текст професор Светослав Ставрев предлага три възможни сценария на бъдещето на България – формална демокрация, демократичен байпас и ограничен национален суверенитет. Разбира се, може много да се спори дали това са единствените възможности и дали въобще липсва опция за оптимистичен изход от днешната тежка и задълбочаваща се криза. Но намерението ми тук и сега е да изложа някои разсъждения относно този сценарий, който проф. Ставрев нарича демократичен байпас, а всъщност напомня, казано
ясно и просто – диктатура
Изглежда, напоследък доста хора, включително и такива, които въобще не са привърженици на подобни методи, започват да размишляват относно този вариант и евентуалните му преимущества. Въобще не говоря за масовата популярност на идеите за силната ръка, силната личност и прочие, които изразяват по-скоро някаква емоционална нагласа, отколкото задълбочено разбиране на всички обстоятелства, предхождащи и следващи подобен сценарий.
Със сигурност съм съгласен със Светослав Ставрев, а и с други привърженици на байпаса на демокрацията, че този сценарий (както впрочем и още много други сценарии) не бива да се изключва априори като тема на дискусия. Колкото и да сме привързани към ценностите на демокрацията, не бива да забравяме едно ключово условие – демокрацията не е култ, не е секта, тя трябва да докаже своите предимства, в противен случай няма право да претендира за безалтернативност.
В случая с варианта на демокрация, наложен у нас, е не само много трудно да се твърди, че този модел е безусловно най-добрият, но и става проблематично отстояването на втората част от знаменития афоризъм на Чърчил (по-добро от нея просто не е измислено). По мое мнение единственият позитивен (а и може би единственият реалистичен) сценарий е друг, бих го нарекъл излекуване на демокрацията с демократични средства, но по този въпрос съм писал достатъчно и засега нямам повече какво да кажа.
И така, да се върнем на варианта демократичен байпас.
Има поне четири въпроса, които трябва да бъдат обсъдени:какви са ползите и разходите (цената) на този вариант, какъв конкретен вариант би могъл да приеме, кой или кои обществени сили ще го реализират, траен или временен модел на обществено управление ли се има предвид, и ако е временен – как би могъл да се осъществи завръщането към демокрация. От тях засега ще се спра на два.
Преди всичко, противно на доста масовите и още по-неинформирани представи, всяка диктатура като извънреден начин за социална
мобилизация с цел модернизация
е скъп и неефективен инструмент, който има висока социална и морална цена. Независимо в каква степен постига заложените модернизационни цели диктатурата е възможна единствено чрез насилие и дори това насилие да е дозирано, става дума за хиляди човешки животи и много повече съдби. Поради това след всяка диктатура идва дълъг и труден период на помирение, на справяне с миналото. И това при положение, че са формулирани ясни цели и има експертен потенциал за тяхното разработване и прилагане. С две условни изключения – Южна Корея по времето на Пач Чжон Хи и неколкократните интервенции на турските военни през 70-те и 80-те години – равносметката на популярните диктатури е като цяло негативна, в това число на често предъвкваните у нас примери с Пиночет в Чили и други латиноамерикански режими, черните полковници в Гърция и др.
В нашия случай обаче именно тази стратегическа предпоставка, визията, голямата перспектива липсват. Големият въпрос е:в името на какво следва да се осъществи демократичният байпас. Ако е само в името на отнемането на заграбеното, това не е достатъчно. Отнемане на незаконно придобитото и преразпределение на блага у нас са необходими като морално възмездие и най-вероятно ще се случи, но важно е това да стане като предварителна стъпка за концентриране на оскъдните ни ресурси за постигане на национални стратегически цели.
Не по-малко съществен и свързан с мотива за ограничение или суспендиране на демокрацията е въпросът
Кой ще бъде хирургът
ако отново използвам терминологията на Светослав Ставрев. Проблемът далеч не се свежда до това този хирург да не е пълен или полуидиот, а преди всичко – в името на какво и на кого действа. В нашия случай подобна намеса би била обществено и морално оправдана само ако е в името на публичния интерес и срещу олигархичните кръгове. Но напълно ясно е, че тези, които имат властта и парите, използват властта, за да правят пари и парите, за да укрепват властта си, трудно биха го допуснали. Те системно отстраняват всякакви потенциални заплахи от този тип и по този начин се грижат за своите интереси, въпреки че го обявяват като защита на демократичните ценности и принципи.
Между другото това не е само българско явление. Един от важните индикатори е обезсилването на армията като институция и на
принизяването на военния елит
като фактор на обществено-политическия живот. Тъй като в почти всички случаи диктатури се установяват от или с помощта на армията, през последните две десетилетия се наблюдава тенденция на нейното последователно сепариране от цивилната проблематика. Навсякъде по света политиците с помощта на службите за сигурност рязко ограничиха възможностите военните да се намесват в управлението на обществото, включително и в случаите, когато става сума за спасителна интервенция. Процесите в Турция през последните десет години са идеална илюстрация на тенденцията. Същото се наблюдава дори в САЩ, въпреки че там армията никога не е предприемала стъпки против конституционния демократичен ред. Американската военна научна и практическа школа в лидерството в продължение на десетилетия е водеща в света, дала е на Америка изявени президенти като Айзенхауер, но след Колин Пауъл в средата на 90-те години няма нито един пример на висш военен, възприел успешна публична и политическа кариера.
За състоянието на българската армия не са нужни никакви коментари, тъй като тя практически е сведена до ограничен експедиционен корпус, а вътрешните й функции в обществото са отречени и профанизирани. Не са рядкост публичните твърдения, че армия въобще не ни е необходима, тъй като сме член на НАТО.
Ако един от функционалните проблеми на българската демокрация е дефектиралото състояние на модела на парламентарната република, тогава по-продуктивно би било сериозно да се обсъдят вариантите за преминаване към президентска или полупрезидентска форма на управление. Това не само е по-реалистичен вариант, но и има редица преимущества пред хипотетичните сценарии за някакъв байпас на демокрацията. Носи, естествено, и своите рискове, но както е известно, идеално решение, особено на трудни проблеми, няма.
Накрая – един принципен теоретичен и практически въпрос. Редица иначе образовани и интелигентни хора поставят все по-категорично под съмнение способността на нашето общество да произведе и поддържа работеща демокрация, или, както пише Светослав Ставрев, липсата на способност за успешно самоуправление като нация. Ако обаче този дефицит е реален и по някакви причини обективно присъщ на нашата общност, тогава нищо не може да ни спаси, включително и вариантът ограничен национален суверенитет. Защото постиженията на едно общество, включително и с помощта на механизмите на съвременното (демократично) публично управление, вече не зависят от единиците на върха на пирамидата, а от
масовото обществено участие
от материализирането на съзидателния, производителен потенциал на мнозинството от членовете на общността.
Просветената монархия може да изглежда привлекателен модел на управление, но този модел е неприложим днес. И то не защото не е възможно да се намери един просветен монарх (извънреден управляващ), а защото съвременното проспериращо общество на знанието функционира в модела на мрежите, а не на пирамидалните йерархии. Върхът вече не може да решава сам проблемите, той е зависим от останалите точки в мрежата.
В заключение, мисля, че не бива да се смесват две различни явления. Въвеждането на строги и ясни, валидни за всички, правила не съвпада непременно с насилственото ограничаване на демократичните процедури за съставяне и прилагане на такива правила. Наистина е открит въпросът дали българското общество ще намери енергия и морален ресурс да се противопостави на процесите на деградация. Но ако то не разкрие и не реализира такъв потенциал, никой не може да му помогне – нито Брюксел, нито Москва, нито някакъв, дори идеален извънреден управляващ. Или организмът ще се пребори с болестта, или болестта ще го покоси. Това, за съжаление, е валидно не само за индивидуалните същества, но и за обществата като цяло.
Александър Маринов
