Обичам да прекарвам летните ваканции в Западна Европа, защото е уравновесена и уредена. И затова през юли отново поехме с майка ми на път. Бях подготвила доста амбициозна 26-дневна туристическа програма – любимата европейска столица Виена, Мюнхен, Хамбург, Карлсруе и обратно във Виена. Тези градове трябваше да служат като базови лагери, от които да правим еднодневни екскурзии до Гармиш-Партенкирхен, из замъците на лудия крал Лудвиг II Баварски над Фюсен, до комплекса от дворци Шлийсхайм на 18 км от Мюнхен, Вестерланд и Куксхафен на Северно море, до Любек и Кил на Балтийско море, до курорта на богатите пенсионери Баден-Баден и до Страсбург.
Пътешествието започва с лек фал – преди да ни отведат към самолета на Австрийските авиолинии на аерогара София, ни съобщават, че има технически проблем (каквото и да означава това) и трябва да чакаме до второ нареждане. След двайсетина минути все пак ни качват на борда, като предоставят на въображението ни да преценим дали става дума за повреда на машината, или за друг проблем. Слава Богу, полетът преминава като по учебник и е по-кратък от обявеното в разписанието време. А хотелите и обслужването след това са направо безгрешни.
Кризата не се усеща поне на пръв поглед – кафенетата, ресторантите и магазините са пълни. В хотелите и по улиците обаче няма много хора. Затова пък влаковете на Дойче бан, с които се придвижваме из Германия, са препълнени, включително и в I класа. Без предварително запазени места човек рискува да стои прав. Това е огромен проблем за германците, защото те само чакат да седнат и да отворят сергиите с храна – като че ли са гладували специално с дни, за да хапнат във влака. Дойче бан е свила разходите, защото не предлага обичайните за първа класа бонбони и вафлички. Климатичната система обаче работи на пълни обороти и човек буквално може да се разболее от пневмония. Прекомерното охлаждане обаче си и има и хубава страна – жегата навън е непоносима, уцелили сме най-горещата вълна в историята на тази част от Европа. Температурите не слизат под 30 градуса (а във Виена под 35). И дори в пословично влажния Хамбург не пада и капка дъжд цели седем дни.
Руснаците са буквално на всеки километър, а в Баден-Баден имат дори цял руски квартал. Там в магазин на реномираната марка за обувки Табор дори прочитаме надпис, че обслужват клиентите си и на руски. Очевидно германците нямат руски комплекси.
Но безспорният хит тази година са американските туристи, решили да опознаят Стария континент. На гарата във Виена разговарям с възрастна двойка. Дамата е небрежно елегантна, добре поддържана, с много скъпи и необичайно пъстри куфари. Пояснява ми, че ме е запомнила в хотела (VIP-салона на Мариот – любимата верига на американците) и се безпокои, че влакът им закъснява. Естествено – мисля си аз – нали идва от Будапеща. Мъжът й казва, че са се записали за двуседмична екскурзия с кораб по Дунав от Будапеща до Амстердам. Отбелязвам предпазливо, че Дунав – не стига до Амстердам, но той обяснява, че след Дунав щели да се прехвърлят да плават по Рейн. Отказвам се от дебата за реките, за да не стане още някакво объркване. Когато се връщаме във Виена, попадаме на друга двойка американци. Те пък щели да пристигнат през септември в София, защото се записали на екскурзия до България и Македония. С радостното възклицание светът е толкова малък жената докарва на нашата маса съпруга си, за да разберат кой би могъл да ги упъти у нас, ако се наложи. Щели да отседнат в хотел Принцес, където имало и казино. Успокоявам ги, че в България почти всички млади хора знаят английски, така че няма да се загубят.
Най-колоритен обаче е обслужващият персонал в хотелите. В Мюнхен попадаме на афганистанец, завършил в Москва, който си спомняше с умиление и обич за Леонид Брежнев и Тодор Живков. Говорим на смесица от руски и английски. Приема ни като близки приятели и се старае всячески да ни помогне, предлага дори да ни отнесе багажа до гарата. Партнира му мъж на средна възраст от Косово – деликатен и възпитан човек, който живее в Германия от 20 години. С него се разбираме на сръбски и български. Гледа на нас като на близки роднини и се оплаква от бездушието на германците. Имал съсед, който му бил приятел само когато пиели бира, но не и когато му трябвала някаква помощ. Тогава винаги бил зает. Обслужва ни винаги с предимство: първо комшиите, после някакви си там шваби, американци и англичани, отсича косовецът. Изпитва силна носталгия към родината си и към цялото население на Балканите и към неговата душевност. Друг от хотелските служители е от Египет. Напуснал е страната си преди три години. Заговаряме за размириците и той ни казва, че макар да е мюсюлманин, не обича Мюсюлманските братя, защото те били терористи.
Във Виена за нас се грижи млад човек от Венецуела. Не остава очарован, когато споменавам покойния Уго Чавес. Не харесвал ненаситната му жажда за власт, национализацията на всички големи предприятия и девалвацията на боливара. Възмущава се и че новият президент Николас Мадуро е бил шофьор на автобус. Аз го успокоявам, че бившият ни премиер е бил пожарникар. Младежът е напуснал Венецуела преди десет години, защитил е магистратура в областта на връзките с обществеността и от две години живее във Виена. Все още не може да си намери подходяща работа и признава, че за имигрантите е много трудно да се реализират в специалността си. Очевидно този проблем стои не само пред българските емигранти. По всичко личи, че му допадаме, защото прави мили жестове – запазва ни масата, на която предпочитаме да се храним, нарежда да почистват стаята ни до обяд, за да можем в най-големите жеги да почиваме. На тръгване към България пък подарява на майка ми плик с любимите й бонбони. Така реномираните хотели по света привличат клиенти.
Прибираме се пак с лек инцидент – таксито ни от аерогара София пука гума. Шофьорът обаче излиза човек и не ни зарязва на Цариградско шосе, а ни спира друга кола на същата фирма. Може пък след години и ние да се оправим…
