Декларациите са хубаво нещо. В момент, в който лентичките за тържествени откривания са на привършване и хлябът не достига, винаги може да се намерят поводи да бъде написан такъв документ. Двете декларации, които бяха разпространени през седмицата – за националните приоритети и за Сирия – може и да не изглеждат взаимносвързани, но са на обща тема – обединението.
За общите приоритети се говори, откак свободното слово беше изпуснато от бутилката преди почти 24 години. Светли мечтатели гледаха на тях като на новата българска парадигма. Идеята беше, че политиката може и да ни разделя, но че е възможно съгласието за надпартийни общи цели. Мотивите да се напише декларацията за Сирия са горе-долу същите. Няма нищо ново в това, че президентът и правителството осъждат атаката с химическо оръжие в Дамаск – и двамата вече го обявиха, пък макар и отделно. Целта очевидно е да се подчертае, че българската позиция за проблема е единна, а не – както би предположил всеки, който ни познава – разединена. Оттук нататък следват детайлите, които показват защо обединението е толкова трудно по нашите земи.
На фона на скандалните назначения на правителството, сред приоритетите си Народното събрание нареди и текст, според който депутатите ще работят за прекъсване на порочните зависимости между бизнес и политика. Някои го определиха като римейк на лакардията за гущера, който сам щял да си отреже опашката. Хубавите и пожелателни приказки, увити в целофан, обаче не могат да се наричат приоритети. Опитът да се замажат очите на обществото с пропаганда – също.
Въпреки общата декларация на Плевнелиев и Орешарски за Сирия този въпрос също е зареден с разделение. Разединение последва и след информацията на вътрешния министър Цветлин Йовчев, който съобщи наскоро, че един сирийски бежанец струва на държавата 1110 лв. на месец. Това веднага доведе до смайващи вайкания в медиите, че страната ни нямала толкова пари дори за собствените си граждани.
