Да се бунтуваме, но без павета

Migration Image

Иван Станчов е роден през 1929 г. в София в семейството на политика и дипломат Иван Станчов. През 1943 г. те напускат България и се установяват в САЩ. Завършва Университета Джорджтаун във Вашингтон, работи за Ай Би Ем, ITT-OTE в Атина, ИТЕЛ, Storage Techology, а през 1980 г. основава Креста Маркетинг. След промените през 1990 г. се завръща в България, след като е бил в изгнание 47 години. През 1991 г. е назначен за посланик във Великобритания и Ирландия. През 1994 г. става министър на външните работи в служебното правителство на Ренета Инджова. Съветник е по външнополитически въпроси на президента Петър Стоянов, а след това – и на Георги Първанов.

Г-н Станчов, след падането на режима на Живков се връщате в България и се присъединявате към СДС. Има ли днес шансове Реформаторският блок да успее да възроди старата десница или поне идеята за нея?

– Бих искал да кажа, че има, аз живея с надеждата. В Бразилия има една приказка – ако един човек сънува едно нещо и той е единственият, вероятно това ще остане сън, но ако много хора сънуват същото, то може да стане реалност. През 90-а година се върнах в син сън за една нормална България. Имах и друг сън – ако ни върнат къщата на дядо ми, да направя нещо за децата в България – и той се сбъдна. Преди 17 години започнахме да работим с деца с увреждания от цяла България, ползваме нови системи, нормални за други страни, каним международни специалисти, работим с невероятни хора. Тогава мнозина ми казваха: Иване, ти не знаеш, не си бил тук, това не може да стане в България. Но като се опитаме – и става. Това е моят принцип. Ако не вярваш, че може да стане, както го сънуваш – няма как да стане.

Как се стигна до разпадането на автентичната десница, какъв е вашият прочит на историята?

– За мен СДС беше една прекрасна идея, кръглата маса – също. Но от самото начало на кръглата маса имаше манипулации, които навредиха. След това имаше емоционални реакции, а ние като народ сме по-емоционални и когато някой е обиден, след това е свършено. Ако вляза в детайли, ще трябва да говоря за конкретни хора, а не искам.

В основата на всичко не е ли българската склонност да се делим?

– Това, което се случи на конференцията на Движение България на гражданите в събота (21 септември при гласуването дали областните координатори да се избират от националното ръководство, или от местните организации в залата настъпи смут – бел. авт.) с пляскането беше отвратително. Използва се една стара система за рушене, която е много лесна за прилагане. Не знам кой стоеше зад тази акция, ще разбера някой ден. Но важното е, че за три часа всичко спря, а беше тръгнало добре. И слава Богу, че най-накрая г-жа Кунева, която много уважавам, застана и с няколко думи успокои нещата. Този тип мероприятия са типични за нацистите и сталинистите – ако искаш да унищожаваш и да затвориш устата на някого, много е лесно.

Всичко това много ярко контрастира с конференциите на БСП и ДПС, където, дори и да има спорове, присъстващите са обединени и не скандират Мафия към другата част от залата.

– Те имат практика. На колко години е БСП? Те са организирани. И СДС 1990-1991 г. бяха организирани и след това всичко се разпиля. Аз се поинтересувах кой го е направил това в събота, но никой не знаеше. Добре е, че преизбраха г-жа Кунева и че намериха изход от проблема, но случилото се малко преди това беше много гадно. Бях отвратен, след това имах среща и не можах да се концентрирам в своята работа, защото бях толкова ядосан, че пак минаваме на това брутално ниско ниво – да рушим. В залата аз казах, че се радвам, че говорим за обединение, а половин час след това стана каша.

Като потомствен дипломат, бивш външен министър и посланик във Великобритания и Ирландия смятате ли, че натискът, който оказват върху България английският, бившият френски, германският и холандският посланици, е допустим за дипломатическата професия? Имаме ли причини да им се сърдим за менторския тон?

– Не, няма такива причини. Обикновено един посланик няма право да се меси в националните ни работи. Но има пратеници, които идват тук и играят покер, докато си отидат, и не им пука къде са. Има и такива, които се интересуват от страната ни и те – като холандеца, французина и германеца – реагират за доброто на България и от тази гледна точка мисля, че имаха право. Имаше преди време един съветски посланик, който много се ядоса и по телевизията каза, че Русия прави всичко за България, отваря пазара си за България, купува български стоки, а пък българите си гледат градините, идват късно във фабриката, спят там и нищо не произвеждат. Според мен това е непозволено за един дипломат, но по онова време отношенията ни бяха различни – те ни казваха какво искат от нас, ние пък се обаждахме на някой приятел в Москва и казвахме, че искаме петрол. Като бях малък, с германците беше горе-долу същото – имахме една машина за консерви и ако имахме нужда от винт за нея, той трябваше да се купи от Берлин. Цялата ни икономика беше ориентирана към Берлин, а след това се обърна към Москва.

В дипломацията има неща, които се казват, и такива, които не се казват. Но холандецът, който ми е приятел, се ядоса много. Видя, че нещата не вървят, както трябва, че има корупция и ни каза, че ако продължаваме така, Шенген ще си остане затворен.

Но намирате разлика между позицията на тези посланици и реакцията на съветския посланик?

– Да, има разлика. Те познават много добре Виенската конвенция и правилата, но това, което казаха, беше, защото обичат България. Аз харесвам дипломати, които обичат страната, идват у нас и се опитват да помагат. А такива, като онези, които играят покер, не ни трябват. Английският посланик Джонатън Алън преди месец заяви: Вие мислите, че сте малка държава, а сте като Австрия и Швеция. В средата на Европа сте, не сте като Швейцария, но когато Турция и Украйна станат членове, вие ще се намерите по средата. Мислете малко по-мащабно, не мислете, че сте бедни.

Какво трябва да бъде отношението ни към бежанците от Сирия? Би ли било оправдано в момент, в който страната ни почувства по-сериозно проблемите с бежанската вълна, да не ги допускаме на територията си?

– Аз не съм бил бежанец, но съм бил в изгнание, далеч от България, в продължение на 47 години. И когато чуя бежанец – човек, далеч от родината… Ние си тръгнахме от България, но по друг начин – с паспорти, защото баща ми беше против нацисткия режим. Много пъти сме си говорили, че можем да се върнем в България, но той си остана там. Аз съм щастливец и се върнах…

А Сирия – ситуацията там е много по-различна, ужас е това, което става там, тези хора ги убиват в момента. Веднага казвам, че трябва да им помогнем, ако имаме достатъчно подслон, храна и пр.

Миналата година демонстрирахте срещу застрояването и изсичането на дървета в Морската градина във Варна, а през 1968 г. сте били свидетел на студентските бунтове в Париж. Какво си спомняте от онези времена? Доведоха ли нашенските протести до промяна в морския град и изобщо в България?

– Аз скочих, защото получих писмо от тогавашния областен управител, че нарежда сеч на всички дървета по ската пред къщата ми в Морската градина, което за мен беше безобразие. Голяма рядкост е да има гора до плажа – невероятна красота, а идеята за сеч започна заради една измислица. Слава Богу, спрях това нещо в нашата зона, а Кирил Йорданов се направи, че не знае нищо. Той сега е в Швейцария, аз не питам как, нека да е добре.

Йорданов каза за мен: ето го бунтовника. Ние сме апатични в България, не се събуждаме. Ако намираме, че има нещо несправедливо, трябва да реагираме. През 1968-а бях във Франция и това, което се научих там, е, че трябва да се бунтуваш, но мирно, а не с павета. Ако хвърлиш паве и удариш полицай – свършено е, цялата полиция е срещу теб. Затова и американците измислиха израза: flower power – силата на цветето. И във Варна това го направихме през миналото лято. Но Кирил Йорданов си отиде не заради цветята… едно момче – Пламен Горанов се самоуби…

Напразна ли беше саможертвата на българите, които се самозапалиха?

– Имайки предвид, че е имало резултат, не може да се каже, че е била напразна. Но, за жалост, не е това начинът да протестираш. Иначе, когато протестирахме във Варна, дойдоха майки с бебета и седнаха в средата на улицата тихо и мирно. По телевизията показаха един полицай, който ме буташе. Аз му казах: ти имаш права, аз също имам права и нямаш право да ме буташ – мен и тази жена.

От това правителство сега ме критикуват, защото една вечер бях на протестите на царя в София. Навремето Андрей Луканов ми оказа същата чест, понеже отидох на митинг на СДС в Свищов, и той заяви, че чужденци нямат право да критикуват българската политика.

Към коя част от живота си имате най-големи сантименти – към детството, прекарано в България, периода след напускането на родината през 1943 г., когато живеете в Америка и Европа, или към времето след падането на комунистическия режим, когато се завръщате тук?

– За мое щастие, макар че си тръгнахме рано от България – аз бях на 13 години, не мога да се оплача от моя живот, той беше фантастичен. Баща ми от дипломат стана фермер, имахме една крава и 200 кокошки, аз и всичките ми братя – бяхме седем деца – сме следвали. Аз всеки ден продавах яйца, докато приятелите ми играеха футбол – това беше едно много добро училище.

Имах невероятни родители и семейство, бяхме малко като клан, помагахме си много един на друг. Имам внуци, които вече са научили български, надявам се и другите да продължат. Докато бяхме в САЩ, нямахме идея, че някога ще можем да се завърнем.

Занимавате се и с консултиране на чуждестранни инвеститори. Кои компании се гордеете най-много, че сте успели да привлечете в България?

– Всъщност те не са толкова много. Едната е Базалт – малка инвестиция, като за нея чакаме вече осем години държавата да ни даде концесия за добив на твърд камък. Другите са Уникредит – много съм горд, че докарах италианците при приватизацията на БУЛБАНК и Фрамлингтън – първият инвестиционен фонд за Българската фондова борса.

Facebook
Twitter
LinkedIn
Telegram
WhatsApp

Още от категорията..

Последни новини

Ще успее ли ГЕРБ да състави правителство с първия мандат?

Подкаст